Адриана отпи от последната си чаша кафе. Опита се да потисне тази мисъл. В момента си устройваше празненство — макар и малко, лично. Истинското празненство, преди претрупания карнавал, който Лука настояваше да организира за рождения ѝ ден. „Не и този път“, прошепна тя — на рода Макензи и на смъртта. Но животът ѝ постепенно се изпълваше с последни неща — прииждаха все повече и повече, като вода, която изпълва басейн. Нивото се покачваше… А може би всъщност животът ѝ се снишаваше все повече към повърхността.
Вкусът на кафето не съответстваше на миризмата му. Адриана беше благодарна за това. Ако не беше така, хората нямаше да пият нищо друго. Обонянието беше сетивото с най-силна памет. Всяко кафе извикваше в ума ѝ безброй спомени, ярки и подробни. Кафето беше като наркотик за спомени.
— Благодаря, Лукас — каза Адриана и си наля втора чаша. Пресата беше празна — на дъното беше останала само влажната утайка. Кафето беше ценно.
— По-трудно за намиране от злато — прошепна Адриана. Спомни си как бе научила това в първите си дни на луната. — Златото, което изхвърляме.
Адриана занесе двете чашки в павилиона на Сао Себастиао. Две чаши, два стола. За нея и за Ирма Лоа. Адриана отпи пак от кафето. Как бе могла да обикне един толкова земен, силен, горчив вкус? Как го обичаха всички? Още една глътка. Чаша, пълна със спомени. Докато отпиваше от кафето, сякаш вкусваше последната чаша, от която бе отпила преди тази — преди четиридесет и осем години. Онова кафе също бе наситено със спомени. Момчетата ѝ се бяха справили прекрасно — начинът, по който успяха да измъкнат Морето на драконите под носа на Макензи, щеше да се превърне в легенда за поколения напред, но кафето винаги щеше да ѝ напомня на Ачи.
Шест
Срещнах Ачи, защото от секса по време на свободно падане ми прилошаваше. Това беше най-голямата мода по време на обучението ми. Секс по време на свободно падане. Всички само това правеха — или поне искаха да го правят. Твърдяха, че след като опиташ веднъж, обикновеният секс започва да ти се струва неприятен и грозен. Онези Воронцови, които живеят в космоса, се славеха като същински секс-нинджи.
Подреждаха ни на двойки още от мига, в който влязохме през херметичната врата. Космическите Воронцови. Видях как един мъж ме гледа и му кимнах, за да му покажа, че съм съгласна. В същия момент прихващачите поеха капсулата от орбиталния космически кораб и окончателно ни лишиха от всякаква връзка със Земята. Не съм някаква моралистка. Още пазя гривните, които носех на китките си по време на празненството по случай новата година в Бара де Тихука. Винаги приветствах възможностите за купон и за нови, интересни видове секс — такова нещо не беше за изпускане. Исках да опитам да го направя с онзи мъж. Отидохме на центъра. Беше пълно с тела — хората се носеха из помещението и се блъскаха леко едни в други. Мъжете бяха длъжни да използват презервативи. Никоя жена не искаше нещо да попадне в нея от въздуха. Аз му казах: „Бъди внимателен“, след което направих нещо, по-лошо дори от това мъж да свърши без презерватив: повърнах върху него. Просто не можех да спра. Никак не беше секси. Липсата на гравитация караше стомаха ми да се обръща. Той беше много любезен и почисти всичко, докато аз се върнах в камерата с изкуствена гравитация.
Единственият друг човек в центрофугата беше едно момиче с очи с цвят на карамел, слаби ръце и дълги пръсти. От време на време лицето ѝ несъзнателно се намръщваше. Едва погледна към мен; изглеждаше срамежлива и вглъбена. Името ѝ беше Ачи Дебасо. Имената ѝ не ми звучаха познато — не бях чувала нито едното преди. Но името ѝ, също като моето, се бе оформило с времето. Беше сирийка. Не — беше от Сирия. Имаше огромна разлика. Произлизаше от семейство на сирийски християни, които бяха избягали от гражданската война. Напуснала Дамаск, докато още била в утробата на майка си. Била родена и отгледана в Лондон, и завършила Масачузетския технологичен институт, но околните така и не спрели да ѝ напомнят: „Не забравяй, че си от Сирия.“ Ачи беше изгнаник по рождение. А сега се отправяше в изгнание в една още по-далечна страна.
Бъдещите ни колеги бяха заети да се чукат в камерата над нас. А ние седяхме в центрофугата и си говорехме, докато звездите и луната преминаваха през илюминатора под краката ни. И всеки път, когато се показваше, луната ставаше все по-голяма и по-голяма, а ние се познавахме малко по-добре. В края на седмицата, луната вече изпълваше целия илюминатор, а ние се бяхме превърнали от познати в приятели.
Ачи беше момиче, преследвано от призраци. Призрак на име „Без родина“. Призрак на име „Изгнаничка от мъртва държава“. Призрак на име „Привилегии“: баща ѝ бил софтуерен инженер, а майка ѝ произлизала от богато семейство. Лондон посрещал такива бежанци с отворени обятия. Призрак на име „Вина“: тя останала жива, докато броят на жертвите достигнал десетки хиляди. Най-жесток от всичките ѝ призраци бе призракът на име „Изкупление“. Тя не можеше да промени месторождението си или обстоятелствата, при които бе дошла на този свят, но можеше да се извини за тях, като се постарае да бъде полезна. Този призрак я измъчвал цял живот и непрекъснато пищял в ушите ѝ: „Бъди полезна, Ачи!“. През цялото време, докато следвала в Лондонския университетски колеж, а после — в Масачузетския технологичен институт: „Компенсирай! Изкупи вината си!“. Този призрак я изпратил да се бори с опустиняването, засоляването на почвите и еутрофикацията. Тя била боец, поел на мисия да спаси света. В края на краищата, тази мисия я повела към Луната. Нямало как да бъде по-полезна, отколкото като се грижи за изхранването и безопасността на цяла планета.