Не мислите за костите, но те непрекъснато олекват и се изкривяват — с всеки час, всеки ден и всеки месец. Ти си родена тук, сестро. Това е твоят дом. Никога няма да можеш да се върнеш на Земята. Но имаше период от време, когато това все още бе възможно за мен. Разполагах с две години, докато плътността на костите ми и мускулният ми тонус намалеят до степен, в която завръщането на Земята би било фатално. Две години. Отнасяше се както за мен, така и за всички останали. Две години. Такъв е срокът и за сегашните новополунчени, които пристигат в Меридиан в търсене на нови възможности и богатства. Рано или късно за всички ни настъпва Денят на Луната и трябва да решим: да остана ли, или да си вървя?
Прегледаха костите ми. Прегледаха и Ачи. После ни настаниха в един склад с прегради, които отделяха личното ни пространство от това на останалите. Банята и тоалетната бяха общи; имаше и столова. Нямахме никаква възможност за уединение: това, което не се виждаше, се чуваше, а онова, което не се чуваше, можеше да се подуши. Как миришеше само. На отходна вода, електричество, прах и нечисти тела. Жените сформираха естествен съюз: Ачи и аз направихме размяна на леглата така, че да сме една до друга, а накрая съединихме пространството, с което разполагахме. Същата нощ проведохме кратък ритуал и се врекохме във вечно сестринство, като отпихме от странния коктейл, който си бяхме забъркали с купена водка. Хората се бяха заселили на Луната едва преди пет години, а вече се бе развила алкохолна индустрия. Късахме стари дрехи, за да си правим малки знаменца за украса, и отглеждахме цветя в хидропонните градини. Организирахме събирания и купони и бяхме главното звено в търговията с тампони. Положението наподобяваше икономиката на някой затвор, само че с тампони, вместо цигари. Двете с Ачи се отличавахме с естествен социален авторитет. Привличахме както останалите жени, така и мъжете, на които им беше писнало от грубиянщини и мачовски изпълнения. Бяхме господарките на новия свят, покорителките на луната. Щяхме да завладеем планетата и да я превърнем в милиони минибитове. Щяхме да овършеем всичко. Никога не съм била в армията, но мисля, че сигурно прилича на първите години от заселването на Луната.
Не бяхме в безопасност. Никой не беше в безопасност. Десет процента от новополунчените умряха в рамките на три месеца. По време на първата ми седмица на работа един лунонавт от Шенянг бе смачкан от вратата на една херметична камера. Заедно с мен от Короу бяха долетели двадесет и четирима, а трима бяха мъртви, преди изобщо да приключим с обучението за работа на повърхността. Един от тях седеше до мен, когато пристигнахме. Вече не си спомням името му. Рециклирахме телата им, а после ядохме от плодовете и зеленчуците, които бяха наторили, и не ни и мина през ум, че кръвта му е хранила растенията, които хранеха нас. Избирателното зрение и избирателният слух са ти необходими, ако искаш да оцелееш.
Вече ви споменах за вонята на Луната. Онова, което смърдеше най-много, бяха мъжете. Тестостеронът. Сексуалното напрежение беше толкова явно, че човек сякаш го вдишваше с всяка глътка въздух. Нямаше жена, която да не беше изнасилена. И на мен ми се случи — веднъж. Един по-възрастен работник, лунонавт, влезе в херметичната кабина, докато свалях костюма, който носех по време на обучението. Опита се да ме хване. Аз го грабнах за ръката и го хвърлих до отсрещната стена. Бях в отбора по бразилско джиу-джицу в Университета в Сао Пауло. Баща ми би се гордял с мен. Този мъж не ми създаде повече проблеми — нито пък някой от останалите мъже. Но ме беше страх, че могат да ме нападнат няколко наведнъж. Нямаше да мога да се преборя с голяма група. Можеха да ме наранят или дори да ме убият. Бяхме подписали различни договори, имаше и устави и разпоредби — но за прилагането им отговаряха мениджърите на фирмите. Тези въпроси бяха корпоративни, а не юридически.