Но Ачи не владееше бразилско джиу-джицу. Не владееше никакви бойни изкуства и нямаше как да се защити, когато един мъж се опита да я изнасили. Все пак, той не успя да го направи — група други мъже я отърваха от него. Беше извадил късмет. Ако аз го бях видяла, щях да го намушкам. Радвах се, че има и мъже като онези, които бяха спасили Ачи. Те разбираха, че трябва да намерим някакъв начин да живеем заедно. Луната не можеше да си позволи да следва примера на Земята. Ако се обърнехме едни срещу други, щяхме да умрем. Все пак, обмислях дали да не потърся онзи мъж, за да го убия. Корта режат. С това сме известни. Твърди, остри, бързи. Има милиони начини да убиеш някого на Луната — така, че да не си навлечеш неприятности. Размишлявах за това дълго и усилено: дали да му отмъстя тайно, или да се погрижа да види лицето ми, докато умира? Но избрах друго. Правила съм много неща, но убийството не е едно от тях.
Отмъстих на нападателя на Ачи по заобиколен, недоловим начин. Открих екипа, с който тренираше за бъдещата си работа на повърхността. След това пренастроих термостата на костюма му. Щеше да изглежда като обикновена авария. Бива ме с техниката. Той не умря — не исках да умира. Но загуби един палец и три от пръстите на краката си. Това бяха трофеите на моето отмъщение. Всички знаеха, че съм го направила аз, но така и не успяха да го докажат. Харесваше ми легендата, която се зароди от тази случка. Тя караше мъжете да се боят от мен, което беше хубаво. Името на мъжа беше Ханиф. Докато лежеше в болницата, се закле, че ще ме изнасили и изкорми. Докато излезе, обаче, аз и Ачи вече бяхме отишли във фирмите, с които подписахме договори.
Ачи сключи договор с рода Асамоа да работи като проектант на екосистеми в новите им земеделски градини под Амудсен. Моят договор пък беше с Метали Макензи и включваше предимно работа на повърхността на планетата. Ачи щеше да работи под нея, а аз — над нея. Оставаха ни още два дни преди да се разделим. Спомням си как не искахме да изоставяме склада, леглата и приятелите си. Беше ни страх. Останалите жени устроиха парти в наша чест — с лунно мохито и песни, които пускаха на един таблет. Но преди това поднесоха на Ачи един специален подарък. Работата ѝ за АКА щеше да я задължи да остане под земята — да копае, да строи и да сади. Вероятно беше да остане под земята завинаги, без да излезе на повърхността нито веднъж повече — да прекара целия си живот в пещерите, лавовите тръби и огромните подземни земеделски площи. Можеше никога повече да не види откритото небе.
Впрегнах цялото си обаяние и авторитет, но наемът на костюм все още щеше да ми коства баснословна сума. Сключих договор за двете ни — половин час в един стандартен скафандър за работа на повърхността. В сравнение с лекия космокостюм, скафандърът приличаше на танк. С Ачи се хванахме за ръце, когато вратата на външния шлюз се отвори. Запътихме се нагоре по рампата между стотиците хиляди отпечатъци от ботуши. Повървяхме няколко метра по повърхността, все още хванати ръка за ръка. И там, отвъд комуникационните кули, релетата на двигателите и зарядните установки за бусовете и планетоходите, отвъд сивия хоризонт, очертан от ръба на кратера и сенките, които слънцето никога не бе докосвало, видяхме пълната Земя, надвиснала в небето над мъничкия ни свят. Пълна, оцветена в синьо и бяло, изпъстрена с петна в зелено и кафяво. Пълна, невъзможно огромна и красива отвъд всякакви думи. Беше зима и южното полукълбо се носеше точно над нас — онази половина на планетата, в която има повече океани. Видях великата Африка. Видях скъпата ми Бразилия.
След това ИИ-то на костюма ми съобщи, че половинчасовият ни договор ще изтече всеки момент и двете обърнахме гръб на синята Земя, за да се върнем обратно на Луната.
По-късно същата нощ вдигнахме тост за работата ни, за приятелите ни, за любовта и за костите ни. А на следващата сутрин се разделихме.
Изминаха шест месеца преди отново да я видя. Шест месеца пресяване на пясък в Морето на изобилието. Изпратиха ме в станцията на Метали Макензи в Месие. Постройката беше остаряла и претъпкана — стари капсули, укрепени с високи насипи от реголит, утъпкан с булдозери. Прекалено често се налагаше да ни евакуират на новопостроените долни нива заради високата радиация. Всеки път, когато виждах символа за тревога, оформен като трилистник, пред очите си, усещах как стомахът ми се свива. Тунелите вибрираха ден и нощ заради машините, които копаеха все по-надолу в твърдите скали. В станцията на Месие имаше общо осемдесет лунонавта.