Имаше един много симпатичен мъж на име Чую. Беше дизайнер на модели за триизмерни принтери. Беше мил и забавен и можеше да прави прекрасни неща с тялото си. След около месец смях и хубав секс, той ме покани да се присъединя към неговия полиаморен кръг, който се състоеше от него и аморите му — един в Кралицата на Юга и двама в Меридиан. Споразумяхме се за условията: че връзката ще продължи шест месеца, с кого имаме право да спим и с кого — не, условията за срещи извън полиаморния кръг и за присъединяване на други хора към него. Още тогава всички сключваха ника. Призна, че му е отнело толкова дълго време да ме покани, заради репутацията, която си бях изградила. Мълвата за нападателя на Ачи беше достигнала Месие. „Не бих направила такова нещо на амор“, казах му. „Освен ако не ме провокира извънредно много.“ След това го целунах. Във връзката ни имаше топлина и секс, но не беше същото като с Ачи. Разговарях или си пишех с нея почти всеки ден, но раздялата продължаваше да ме измъчва. Любовниците не могат да заменят приятелите.
Открих, че разполагам с десет дни отпуск, и първата ми мисъл беше, че искам да ги прекарам с Ачи. Видях разочарованието в очите на Чую, когато го целунах за сбогом пред вратата, пред която чакаше бусът. Но това не беше изневяра: в договора изрично бе упоменато, че няма да спя с Ачи Дебасо. Бяхме приятелки, не любовници. Ачи бе дошла да ме посрещне на гарата на Хипатия и не спряхме да си говорим и да се смеем през целия път до Кралицата на Юга. Толкова много се забавлявахме.
А какви развлечения ми бе приготвила тя! Месие беше тясно, миризливо място, а Кралицата на Юга — зрелищно и пъстро. Само за шест лунни месеца бяха настъпили такива промени, че беше трудно да го познае човек. Всяка улица бе станала по-дълга, всеки тунел — по-широк, всяка постройка — по-висока. Качихме се в един стъклен асансьор и слязохме надолу по наскоро завършения квадрант Тот, а на мен страшно ми се зави свят. На партера на квадранта растеше горичка от ниски дървета — „Ако бяха с нормални размери, щяха да се опират в тавана“, обясни ми Ачи. Влязохме в едно кафене, където опитах и моментално намразих ментовия чай.
— Аз го построих — каза ми тя. — Това са моите дървета. Моята градина.
Не можех да спра да се любувам на светлините — безброй светлини, които се издигаха толкова нависоко.
Какви прекрасни дни! Пиехме чай, после обикаляхме из магазините. Трябваше да си намеря коктейлна рокля. По-късно същата вечер щяхме да ходим на едно специално парти. За специално подбрани гости. Разгледахме каталозите в пет различни бутика за принтиране на облекло, преди да си избера нещо, което да ми допадне — един ретро тоалет, в съответствие с тогавашната мода, която имитираше осемдесетте години на двадесети век. Имаше подплънки и колан около талията, но прикриваше онова, което исках. След това — обувките.
На специалното парти се допускаха само членове на екипа на Ачи. Качихме се на една частна капсула, която се движеше по релси през един тъмен тунел, а после излезе на открито в едно толкова огромно и ослепително ярко място, че едва не повърнах върху роклята на Баленсиага. Огромна земеделска градина — последният проект на Ачи. Намирах се на дъното на шахта, висока километър и петдесет метра в диаметър. Понеже хоризонтът на Луната е близо, изглежда извит. Подземните постройки обаче се подчиняваха на различни закони. Тази градина бе най-правоъгълното място, което бях виждала от месеци. И най-светлото: огромните огледала, поставени в средата ѝ, се издигаха чак до тавана ѝ и отразяваха пряко светлината на слънцето към стените, по които се редяха етажи от хидропонни градини. В основата на шахтата имаше множество просторни аквариуми с риба, над които минаваха пътеки. Въздухът беше топъл, влажен и натежал от различни аромати. Зави ми се свят от повишеното количество на въглероден диоксид. Растенията процъфтяваха в тези условия, високи и кичести — картофени стръкове колкото храсти, доматени стъбла, които се виеха толкова нагоре, че се губеха от погледа в зеления листак и плодовете, които висяха над главите ни. Хиперинтензивно земеделие: градината беше по-голяма от пещера, но по-малка от екосистема. Рибите се прескачаха във водата. Наистина ли чувах жабешко квакане, или само така ми се струваше? А онова там патици ли бяха?
Екипът на Ачи беше построил ново езеро от непромокаем, дебел брезент и метални рамки. Басейн. Басейн, в който можеше да се плува. От уредбата се разнасяше африканска поп музика. Имаше коктейли — особено жълти, защото тогава бяха на мода. Отиваха на роклята ми. А колегите на Ачи бяха дружелюбни и щедри хора. Нито един не пропусна да ми направи комплимент за роклята. Аз обаче захвърлих както нея, така и обувките си и всичко останало, за да се гмурна в басейна. Забавлявах се и си почивах като кралица. Огледалата се въртяха бавно над главата ми. Ачи доплува до мен и двете поехме бавно през водата, като не спирахме да се смеем и да се плискаме силно. В единия край на дъното на басейна бяха поставени няколко пластмасови стола, за да бъде по-плитко. Ачи и аз размахвахме лениво крака в топлата като кръв вода и пиехме златиста Зубровка.