На следващата сутрин се събудих в леглото до Ачи. Бях пила толкова много, че главата ми още се маеше. Спомням си любов и докосвания, тромави и плахи. Глупави, прошепнати думи, трепет, докосване на кожа в кожа. Пръсти. Ачи се бе свила, легнала на дясната си страна с лице към мен. През нощта бе избутала одеялото на пода. Една тънка струйка от слюнка се процеждаше от ъгълчето на устните ѝ, докато спеше, и потрепваше в такт с дишането ѝ. Още си я спомням.
Останах загледана в нея и заслушана в дъха ѝ, който гъргореше леко в съня ѝ. И тя още беше пияна. Правихме любов. Преспах с най-близката си приятелка. Бях направила нещо добро. Бях направила нещо лошо. Най-вече, бях направила нещо необратимо. След това легнах и се притиснах до нея, а тя измънка нещо сънено и ме притегли по-близо. Пръстите ѝ ме намериха и започнахме всичко отначало.
Майка ми обичаше да казва, че няма по-лесно нещо от любовта. Човек я среща всеки ден. Така и самата тя се беше влюбила в баща ми — минавала покрай него всеки ден, докато той заварявал метални части.
След партито в Кралицата не видях Ачи в продължение на няколко лунни месеца. Метали Макензи ме изпратиха да работя на един новооткрит терен в Морето на парите. И за мен, и за Чую беше очевидно, че връзка от разстояние няма да се получи. Бях нарушила условията на договора си, но по онова време извъндоговорният секс не водеше до финансови санкции. Взехме общо решение с останалите амори да анулираме договора, за да мога да напусна — без обвинения, с чисти сметки. Просто прекратихме един договор.
Взех няколкото седмици платен отпуск, които ми се бяха натрупали, и отидох в Кралицата. Обадих се на Ачи, за да се уговорим да се видим, но тя беше отишла някъде в Тве — мястото, което родът Асамоа бяха избрали, за да построят новия си главен щаб. Изпитах облекчение, а после — вина, задето бях изпитала облекчение. Сексът бе променил всичко. Отдадох се на пиене, купони и секс без ангажиране; водех дълги, скъпи разговори по мрежата с мама и татко в Бара. Цялото семейство се събираше пред камерата, за да ми благодари за парите — особено най-малките деца. Казаха ми, че изглеждам различно. По-издължена. И изтощена. А те ми се усмихваха от екрана, щастливи и спокойни. Парите, които им изпращах, им осигуряваха образование. Здраве, сватби, деца. А аз бях на Луната. Адриана аутсайдерката, която никога нямаше да си намери мъж, но пък имаше образование, дипломи, работа — и им изпращаше пари от Луната.
Бяха прави. Не бях като тях. А чувствата, които бях изпитвала към синята перла в небето — Земята — вече не бяха същите. Никога повече не наех космокостюм, само за да изляза и да мога да я видя. Когато излизах на повърхността, не ѝ обръщах внимание.
После Макензи ме изпратиха в мините около Лансберг, където видях онова, което промени всичко.
В Лансберг имаше пет екстрактора. Виждала ли сте екстрактор някога? Разбира се, че не, прощавайте. Никога не сте излизала на повърхността. Е, те са грозни машини с части, изложени на показ. И тогава бяха също толкова неугледни, колкото сега. Но на мен ми изглеждаха красиви — като здрави кости и крепки мускули. Когато ги видях как се извисяват над реголита, сякаш ме споходи прозрение. Не относно работата им — те отсяваха редките метали от лунния реголит — а относно това, което изхвърляха през високите тръби, разположени от двете им страни.
Те бяха онова, което виждах всеки ден. Също както някое момиче би усетило как сърцето ѝ пламва от любов, когато зърне момчето, което среща всеки ден на автобуса, така и аз погледнах струите отпадъци, които бълваха машините, и видях обещание за несметни богатства. Планът изникна в ума ми, напълно завършен, в същата секунда. Когато се върнах обратно в планетохода, вече бях преценила всичко в най-дребен детайл — замисълът ми беше сложен, логичен и красив, и още от самото начало бях сигурна, че ще проработи. Само че за тази цел трябваше да се постарая да се дистанцирам максимално от отпадъчния реголит и красивите дъги от прах. Макензи не биваше да получават каквито и да е права върху откритието ми. Напуснах компанията им и се присъединих към тази на Воронцови.