Направих всичко това — безкрайните часове, качена на товарния влак като някоя лунна бездомничка, хипотермията, изстрелването в капсула, пълна със собственото ми повръщано, защото знаех, че ако Ачи разполага с четири седмици, не мога да си позволя да изгубя и секунда.
Срещнахме се в едно кафене на дванадесетото ниво на новия квадрант Чандра. Прегърнахме се, целунахме се. Поплакахме малко. Вече бях имала време да се изкъпя. Екскаваторите под нас копаеха и оформяха скалите — по един нов етаж на всеки десет дни. Останахме, загледани една в друга, както бяхме на една ръка разстояние. После отидохме да пием ментов чай на балкона.
Не започнахме да говорим за костите веднага. Не се бяхме виждали от осем лунни месеца: говорихме, споделяхме и си разказвахме за най-различни неща. Понякога успявах да я разсмея — а смехът ѝ бе мек и нежен като дъжд. Разказах ѝ за Кинг Донг, който работниците по мините на Макензи и железопътните релси на Воронцови бяха утъпкали в прахта, сякаш бяха ученици. Ачи притисна длан към устните си с палаво възмущение, но очите ѝ продължаваха да се смеят. Беше толкова нелепо. И толкова смешно.
Договорът ѝ беше прекратен. Колкото по-близо си до Лунния си ден, толкова по-кратки договори ти предлагат — понякога едва за минути работа, но с нея беше различно. АКА не се интересуваха от идеите ѝ. Набираха служители направо от Акра и Кумаси. Ганайци за ганайската компания. Беше изложила пред КЛН идеите си за новия им старпорт в Меридиан — квадранти, дълбоки по три километра, в детайлно скулптуриран град, подобен на огромна катедрала. От ЛДК ѝ бяха отговорили любезно, но от два месеца не бяха съобщили дали проектът ще бъде одобрен за финансиране. Спестяванията ѝ бяха на привършване. Будеше се, вперила поглед в тиктакащите цифри на Четирите Насъщни на лещата си. Обмисляше да се премести в по-малко жилище.
— Мога да плащам ежедневните ти разходи — казах. — Имам много пари.
А след това говорихме за костите. Ачи не можеше да вземе решение, преди да получа и моя доклад. Тормозеше я вината — призракът на име Не Е Редно. Ако решението ѝ повлияеше на моето решение дали да остана, или да се върна на Земята, тя нямаше да може да го понесе. Но аз не бях съгласна. Не исках да седя на онзи балкон и да пия гаден чай. Не исках Ачи да ме принуждава да отида при лекарите ми. Не исках изобщо да правя такова нещо.
След това — удивление. Спомням си го толкова ясно: златен проблясък на самата граница на полезрението ми. Нещо великолепно. Една жена, която летеше. Летяща жена. Бе разперила ръце и се носеше в небето като разпятие. Девата на Полета. След това видях как крилата ѝ блестят в десетки пъстри цветове — прозрачни, но силни, като на водно конче. Тя застина на място за момент, после прибра крилата си плътно към тялото и падна надолу. Гмурна се с главата надолу, после махна леко с ръце и раздвижи рамена. Крилата проблеснаха, спряха я насред падането и ѝ помогнаха да полети нагоре в широка спирала, докато не се издигна високо над квадрант Чандра.
— О — възкликнах аз и осъзнах, че съм затаила дъх.
Цялата треперех от изумление. Ако човек може да лети, какво друго му трябва? Оттогава тази технология стана често явление — всеки може да лети. Но по онова време, тя ми позволи да придобия представа за необятните възможности, които ни предоставяше това място.
Отидох в клиниката на Метали Макензи и лекарят ме сложи да легна в скенера. Магнитните вълни преминаха през тялото ми и машината изготви анализ на плътността им. Имах с осем дни повече от Ачи. След пет седмици престоят ми на Луната щеше да се превърне в постоянно гражданство.
А можех и да се върна обратно на Земята, в Бразилия.
Същата вечер, златната жена ме навести насън. Ачи спеше до мен. Бях запазила стая в един хотел. Леглото беше широко, въздухът — от най-свежият, който можеше да се намери в Кралицата на Юга, а от вкуса на водата не ни побиваха тръпки.