Затова ѝ споделих тайната си — разказах ѝ за онова, което бях видяла в Лансберг. Онова, което щеше да ме направи Дракон. Беше толкова елементарно. Аз просто погледнах на нещо, което виждах всеки ден, от различен ъгъл. Хелий-3. Ключът към икономика, свободна от нуждата от петрол. Машините на Метали Макензи изхвърляха големи количества хелий-3 ежедневно, а аз си мислех: „Как е възможно от Макензи да не забелязват това?“ Трябваше да са го забелязали… Не можеше да съм единствената. Но семействата и фирмите, и особено семейните фирми, си имаха особености и слепи петна. Макензи добиваха метал. Това беше тяхната индустрия. Не можеха да си представят да се занимават с нещо друго, затова не виждаха възможността, която бе точно под носовете им. „Ще мога да се справя“, казах на Ачи. Знаех как. Но нямаше да се обръщам към Макензи. Те само щяха да ми го отнемат или направо да ме убият. Това щеше да е още по-лесно. Съдът на Клавиус щеше да се погрижи да компенсират семейството ми и в двата случая, но това щеше да означава край на мечтите ми за династия. А аз исках да стана Петия Дракон. Макензи, Асамоа, Воронцов, Сун и Корта. Харесваше ми как звучи.
Разказах всичко това на Ачи, докато пътувахме с влака към Меридиан. На екраните на гърба на седалките пред нас се виждаше лунният пейзаж. Екраните в шлемовете ни показваха същото. Сива, мека земя. Грозна и покрита със стъпки от ботуши. Във влака имаше както работници, така и инженери; любовници, брачни партньори, дори няколко малки деца. Бе шумно и пъстро. Отвсякъде долитаха псувни, звуци от секс и наздравици. А ние се бяхме свили в дъното, облегнати на стена на вагона. „Така е на Луната“, помислих си.
Когато стигнахме до чакалнята на лунното въже, Ачи ми даде подарък — последният предмет, който ѝ беше останал. Бе разпродала всичко останало. В чакалнята за заминаващите имаше осем пътника, придружени от приятели, семейство и амори, които бяха дошли да ги изпратят. Никой не беше изоставен. Въздухът ухаеше на кокосови орехи — беше толкова различно от вонята на повръщано, пот и нечистотии, която ни лъхна, когато слязохме на перона на влака. Имаше и автомат за ментов чай. Никой не си взе.
Подаръкът на Ачи представляваше цилиндрична кутия за документи, направена от бамбук. Заръча ми да го отворя, след като вече е потеглила. Сбогуването ни беше толкова бързо — казват, че и екзекуциите са толкова кратки. Служителите на ВТО помогнаха на всички да закопчаят предпазните колани и ремъците на седалките си и затвориха вратата на капсулата преди аз и Ачи изобщо да успеем да реагираме. Видях как устните ѝ оформят думата „сбогом“, видях я как ми маха. В следващия миг, вратата се заключи окончателно и асансьорът я понесе нагоре към платформата.
Опитах се да си представя лунното въже: права като спица лента от изкуствено влакно M5, двадесет сантиметра широка и двеста километра дълга. Подвижният десандьор се катереше нагоре към противовесната тежест, променяше баланса и приближаваше края на бялото въже към повърхността. То се появи пред погледа ми едва в последния момент. Изглеждаше сякаш се спуска от изпълненото със звезди небе. Куката закачи капсулата и я издигна от платформата. Една от звездите, които грееха ярко над нас, беше десандьорът, който се придвижваше надолу по въжето и отново променяше центъра на тежестта така, че въжето и капсулата отново да се издигнат в по-широка орбита над планетата. Когато стигнеха до границата на обхвата на лунното въже, куката щеше да освободи капсулата, а орбиталният космически кораб — да я прихване. Всичко беше точно изчислено с хладна, научна прецизност. Тази студенина ми пречеше да почувствам ужасната болка от загубата, сякаш ми беше талисман. Опитах се да определя коя звезда какво е: космическият кораб, противовесната тежест, десандьорът, капсулата, на която се возеше моят амор, моята любов, моята приятелка. Строгата физика ме утешаваше. Продължих да гледам небето, докато не започнаха да подготвят нова капсула за изстрелване. Бялото въже отново се снишаваше към хоризонта.
След това отидох да си купя кафе.
Да, кафе. Беше възмутително скъпо и трябваше да използвам спестяванията си, за да си го купя. Но беше истинско — внос, а не продукт на органичен принтер. Продавачката ми позволи да го подуша. Когато усетих аромата, се разплаках. От нея купих и необходимите за варенето му приспособления. Нещата, от които се нуждаех, просто не съществуваха на луната.