Занесох всичко обратно в хотела. Смлях зърната на прах — толкова ситно, колкото трябваше. Изчаках водата да заври, а после — да изстине до точната температура. След това я излях от височина, за да може кафето да диша. Разбърках сместа. Направих го по същия начин, както приготвих чашата кафе за теб, сестро. Тези неща не се забравят.
Докато чаках вкусът да улегне, отворих подаръка на Ачи. В него имаше скици, а на тях бе изобразена огромна постройка — сложна и богата, безкрайно трудна за създаване в лунни условия. В стените на една лавова тръба бяха изваяни лица на ориши — по сто метра високи, красиви, спокойни и заобиколени от тераси, градини и басейни. От очите и отворените им устни се спускаха водопади. Павилиони с красив изглед изпъстряха широката пещера, а от изкуственото небе до пода се спускаха филизите и листата на вертикални градини — пищни като косата на някое божество. Имаше балкони — тя ги обожаваше — галерии, колонади и прозорци. И басейни. Човек можеше да преплува от единия край на това зелено царство до другия. Надписът, с който бе озаглавила скиците, гласеше: „Дом за една династия.“
Това беше подаръкът на Ачи. Градината, която ни заобикаля в момента.
Когато продавачката разтри между пръстите си малко кафе на прах и го поднесе под носа ми, умът ми сякаш бе залят от порой спомени — за детството ми, за морето, колежа, приятелите ми, семейството ми и празненствата, които организирахме заедно. Казват, че обонянието е по-силно свързано с паметта от всички останали сетива. Когато помирисах кафето, което бях приготвила, изпитах нещо ново. В главата ми не нахлуха спомени, а видения. Видях морето и как Ачи, която се беше върнала при него, кара сърф по буйните му вълни през нощта. Видях как плува на борда, все по-напред и по-напред, като следва сребристия път, който отражението на Луната чертаеше по тъмните вълни.
Натиснах буталото, налях си чаша кафе и се насладих на аромата му.
После отпих.
Както тогава, така и сега, вкусът му не отговаря на аромата.
Седем
— Разиграваха ни, все едно сме някакви наивни момиченца.
Двадесетте монитора, монтирани на животоподдържащия стол на Робърт Макензи, светеха в оранжево.
— А една от тях си беше момиче, при това.
Новината бе плъзнала светкавично по гръбнака на Огнището, предавана от спътник на спътник: „Робърт Макензи си тръгва от Градината на Папратите.“ Нечувано. Немислимо. Нечестиво. Джейд Сун надзираваше помощниците, които внимателно натовариха животоподдържащите системи на съпруга ѝ в една транспортна капсула. Думите ѝ бяха меки, внимателни и окуражаващи и накараха целия екип да пребледнее от страх. След това, капсулата се понесе бързо към Вагон 27 под ослепителната светлина на топилните огледала. Вагон 27 представляваше личното жилище на Дънкан Макензи.
— Беше новополунчена — каза той.
— С извинения ли се опитваш да ни губиш времето? — попита Джейд Сун, застанала, както винаги, на крачка зад дясното рамо на Боб Макензи.
— Не говори нелепости.
— Това не ѝ е помогнало. Работниците на повърхността нямат никакво значение — каза Робърт. В гласа му се долавяше непрекъснатото дращене на респираторите — белите му дробове вече бяха наполовина лунен прах заради дългите години работа около него. — Наведоха ни и ни го начукаха. Виждал ли си какво пишат в социалните мрежи? Всички от Асамоа, от Воронцов, даже от Сун ни се присмиват. Дори самият Орел на шибаната Луна.
— Никога не бихме се надсмивали над нещастието на семейство Макензи, любов моя — каза Джейд Сун.
— Значи нищо не разбираш. На твое място и аз бих се смял. Надхитриха ни проклетите бразилци, качени на някакви раздрънкани мотори.
— Изпревариха ни — каза Дънкан. — Моментна засечка.
„Миришеш отвратително“, помисли си наум. Острата воня на болест и киселият мирис на урина надделяваха над немощните опити на медицинския екип да ги прикрие с антибактериални сапуни и стерилизиращи смеси. Кожата му вонеше, косата му вонеше — на мазна кожа, на стара и на прясна пот. Зъбите му също воняха — отвратителните му, ужасяващи зъби. Дънкан не можеше да понесе гледката на жълтите чуканчета, които стърчаха в устата на баща му. Колко по-добре би било, ако ги избие с един-единствен юмрук, за да не се налага да ги вижда никога повече. Ударът всъщност би убил стареца на място. Щеше да смаже меките като картон кости на лицето му право в мекия мозък зад тях.
— Засечка? — каза Робърт. — Целият ни проект за северозападния квадрант пропадна. Ще ни отнеме пет години, докато възстановим добива и продажбите си на хелий след такова фиаско. Адриан е бил предупреден направо от Орела. А той е отвратителен, мазен плъх, но знае как да защитава източниците си. Някой им е казал. Някой от нашата страна. Сред нас има предател. А предателите ги мразя повече от всичко.