— Прочетох доклада на Еуин Кийф. Кодът ни е в безопасност.
— Еуин Кийф е страхливец, който се грижи да опази собствената си кожа, а не семейството.
На стъпка зад дясното рамо на Джейд Сун бе застанал Хадли Макензи — мускулест и внушителен. Присъствието на Робърт не се нравеше на Дънкан, но той все пак беше баща му, главата на семейството. Имаше право на това. Хадли обаче го дразнеше, защото присъствието му означаваше шепот и тайни решения, взети сред кичестата зеленина на Градината на Папратите — решения, за които Дънкан не беше осведомен.
— Хадли пое задълженията на Еуин Кийф — каза Джейд меко.
— Това не зависи от вас — отговори Дънкан. — Не можете да уволнявате или назначавате управителите на отделите ми.
— Мога да уволнявам и назначавам когото си поискам и когато си поискам, мамка му — пресече го Робърт и Дънкан осъзна в какво уязвимо положение се намира.
— Това е решение, което би трябвало да се вземе от борда на директорите — промърмори той.
— От борда! — изкрещя Робърт Макензи с всичката сила, която успя да събере. — Семейството е във война.
На лицето на Джейд Сун не се ли появи усмивка при тези думи? Въобразяваше ли си Дънкан?
— Занимаваме се с бизнес, а не с войни.
— Аз обаче се занимавах — каза Робърт.
— Луната не е същата като преди…
— Луната никога не се променя.
— Нямаме никаква изгода да се бием с Корта.
— Поне ще защитим гордостта си — каза Хадли.
Дънкан застана до него — очи в очи, на един дъх разстояние.
— Гордостта диша ли се? Излез на повърхността, погледни Девата Луна и виж дали на нея ѝ пука за твоята гордост. Ще се борим с тях така, както най-добре умеем — като правим пари. Метали Макензи не е фирма, посветена на гордостта или на семейните ценности, а машина за пари. Машина за печалби за всичките ни инвеститори — капиталистите и предприемачите на Земята, които ти се довериха с парите си, татко. Оставиха те да ги вземеш на Луната, за да им помогнеш да натрупат още повече. Именно те са сърцето на Метали Макензи, не ние.
Робърт Макензи пое дъх с каменните си дробове и изръмжа.
— Съпругът ми е много уморен — каза Джейд Сун. — Емоциите го изтощават.
Медицинският стол на Робърт се обърна. Дънкан знаеше, че това се случва против волята на старото чудовище. Вратата на транспортната капсула се отвори. Хадли кимна на своя полубрат, преди да последва групата, която бавно вървеше нататък.
— Трябва да сключим мир със семейство Корта! — извика Дънкан след тях.
Тя видя Уегнър в стола и замръзна на място.
— Всички в този бар са вълци — каза ѝ той.
Тя се обърна. Две жени на най-близката маса, група хора на една от по-далечните, самотният пияч на бара, двойката красиви любовници в сепарето — всички се обърнаха и впериха поглед в нея. Барманът кимна. Уегнър посочи стола срещу себе си.
— Седни, моля те. Нещо за пиене?
Тя помоли за някаква билкова напитка, за която Уегнър не беше чувал преди. „Беше уплашена, преди да влезеш в стаята“, помисли си той. „Но когато ме видя, се разгневи. Усещам го по разширените ти зеници и ноздри, стиснатата челюст и бръчките на ръката, с която стискаш чашата напрегнато. Милион дребни, издайнически признаци.“ Изострените сетива на Уегнър понякога го заливаха с непосилно огромни потоци от впечатления и информация. Преценката му беше остра и точна като боен нож. Можеше да подуши съставките на питието ѝ: босилек и пелин, смесени с бяло вино; лек кисел привкус. Имаше и вода — „Пеъри“.
— Доста добре изпипа работата — каза тя.
— Благодаря. Постарах се. Знаех, че ще провериш досието ми. Хареса ли ти профилът ми в социалната мрежа? Дребен акционер в Полярните Лунарианци. Даже се присъединих към компанията в действителност — в случай, че не си го проверила. Оттеглих се, когато хората ми ми съобщиха, че си пред вратата.
Говореше прекалено много. Това беше опасно състояние, в което изпадаше, докато траеше пълната Земя. В ума му напираха прекалено много образи и идеи, и думите се бореха за място в тясното пространство, в което ги ограничаваха човешката мисъл и глас. Обикновените хора бяха толкова бавни.
— Не беше толкова прилежен, докато бяхме в университета.
— Прилежен. Да, прилежен. Наистина съм се променил много оттогава.
— Така и чух. Това ли е спътникът, който използваш?
— Всичко се променя, когато има пълна Земя — отвърна Уегнър.