— Страх ме е от теб — каза Елиза Страчи.
— Да. Разбира се. Трябваше да се уверя, че няма да избягаш, но всъщност искам само малко информация, Елиза.
— Не знаех за какво става въпрос.
Уегнър се наведе напред. Елиза трепна под суровия му поглед.
— Не мисля така. Не, изобщо не мисля така. Опит за покушение срещу брат ми. Биопроцесори, проектирани специално за невротоксично оръжие, замаскирано като муха. Не вярвам, че не си знаела.
— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че нямах представа кой е клиентът, който даде поръчката?
— Вярвам, че би се погрижила да направиш същата предварителна проверка за досието на клиента, каквато направи и за мен. От което мога да заключа, че истинският клиент е бил прикрит с подобна система от фиктивни компании.
— Звучиш като пълен задник, Уегнър — каза Елиза. Кракът ѝ нервно подскачаше под масата. Не му трябваха извънредно изострени вълчи сетива, за да долови толкова явен признак на нервност.
— Извинявай, извинявай. На кого доставихте поръчката?
— В безопасност ли съм, Уегнър?
Искаше му се да не може да разчита израженията на лицето ѝ толкова добре. Всяко несъзнателно трепване и стягане провокираше у него симпатия и нервност. Понякога му се искаше да спре да усеща всичко така остро, точно и дълбоко. Но това би означавало да спре да бъде Уегнър Корта.
— Ние ще те защитим.
Тя прати на доктор Луц електронния адрес на фирмената пощенска кутия. Доктор Луц провери в подробности чий е. Фиктивна компания, вече затворена. Тя трябваше да знае това. Според Уегнър, въпросът беше през колко още фиктивни компании и фалшиви инстанции беше преминал файлът, преди да пристигне в асемблера. Мислите му вече обмисляха десетина възможни варианта едновременно. Когато Земята беше пълна, умът на Уегнър се превръщаше в квантов компютър — изследваше вероятността на сценарии в по няколко паралелни вселени едновременно, а после сравняваше резултатите и ги свеждаше до извод, с чиято помощ взимаше окончателното си решение. Знаеше какво трябва да направи.
— Уегнър.
Бяха му необходими секунди, за да насочи вниманието си обратно към нея. Е, секундите не бяха нищо особено за обикновените хора.
— Майната ти дано. Който е роден Корта, Корта си остава. Никой никога не си е позволявал да ти откаже нещо, нали? Дори не знаеш какво означава думата „не“.
Но тя се поколеба — само за секунда, но толкова стигаше, когато се обърна, за да излезе, и завари бара празен. Уегнър не беше упълномощен да наема частни охранители за сметка на семейство Корта. Но можеше да купи бара за една вечер със собствени пари, а после да го напълни с избрани приятели и членове на семейството и глутницата му.
По-късно същата нощ, той се изкачи заедно с глутницата си до върха на града. Там горе — възможно най-близо до светлината на Земята, старите тунели за ботовете по поддръжката бяха издълбани и превърнати в стаи и пещери. Превърнали се бяха в кръстоска между бар, клуб и леговище. Все едно да живееш в бял дроб. Въздухът беше застоял и неподвижен. Барът миришеше на тела, парфюм и евтина водка, с лека нотка на поликарбонат, която се носеше от фабриките. Светлината беше синя — земна светлина. Музиката пък звучеше направо в помещението, вместо спътниците им да я пускат по личните им канали, и беше толкова висока, че се усещаше с тяло.
Глутницата на Магдалена от Кралицата на Юга беше дошла в Меридиан. Тя беше една от най-старите лунни глутници и още от самото начало бе предвождана от Саша Волчонок Ермин. То твърдеше, че е най-старият вълк на луната — първото, което бе издигнало поглед нагоре и бе надало вой към Земята. Първото, което бе започнало да използва неопределено местоимение. Беше първо поколение заселник — по-ниско от всички останали членове на глутницата му, но обаянието му бе такова, че сякаш обливаше целия бар със светлина, като на Дивали. Уегнър го намираше за внушително, и се притесняваше — Саша нямаше особено високо мнение за него, смяташе го за мекушав аристократ, а не за истински вълк. Членовете на глутницата, която предвождаше, бяха сурови и агресивни и се смятаха за истински наследници на двете природи. Но партитата им винаги си струваха. Бойците вече се строяваха в ямата, събличаха се и се приготвяха за бой. Уегнър си служеше по-добре с думи, отколкото с насилие, затова си намери една кухина в бърлогата от тунели, отдалечена както от насърчителните викове, така и от диджея, и поведе три разговора едновременно. Първият беше с един специалист по роботика, който работеше в Тайанг, вторият — с един брокер, който търгуваше с физически ограничени деривати, а третият — с един интериорен дизайнер, който се занимаваше с направа на дървени мебели по поръчка.