Едно момиче от Магдалена пристигна, тъкмо когато той приключваше с разговорите. Когато Земята беше пълна, лунните вълци избягваха обикновените дрехи — момичето беше облечено в яркозелен гащеризон за космокостюм, цялото надраскано с маркери и покрито с трескавите, витиевати, странни очертания, които въображението рисуваше под влиянието на земната светлина.
— Малък си, сладък си, миришеш на хубаво — прошепна тя и Уегнър долови всяка дума отчетливо, независимо от останалите разговори.
— Модерни дрехи — каза той.
— Бяха модерни, после спряха да бъдат, а сега отново са модерни — каза тя. — Аз съм Ирина.
Аватарът на спътника ѝ представляваше рогат череп с пламъци, които трепкаха около очите и ноздрите му. Още едно нещо, което беше модерно, после спря да бъде, а сега отново беше модерно. Уегнър винаги се беше питал откъде бе започнала краткотрайната мода на изписаните с графити гащеризони за космокостюми.
— Аз съм…
— Знам кой си, вълче.
Тя стисна ухото му със зъби и прошепна:
— Обичам да хапя.
— Обичам да ме хапят — каза Уегнър, но преди тя да успее да го повлече към леговището си, постави едната си ръка на гръдната ѝ кост. Можеше да почувства всеки удар на сърцето ѝ, всеки дъх, всеки прилив на кръв през артериите ѝ. Миришеше на мед и пачули.
— Утре трябва да отида на празненството по случай рождения ден на майка ми.
— Тогава се постарай да не показваш твърде много кожа — от уважение към нея.
Двамата костюмирани мъже пристъпиха от двете страни на Лукасиньо. Не знаеше кои са, но му беше ясно чии са.
Лукас Корта седеше на дивана, на който Лукасиньо беше спал — спретнат, строг, с ръце, които почиваха на бедрата му. Флавия се беше свила в един ъгъл сред светците. Очите ѝ бяха разширени от страх. Гърдите ѝ се повдигаха с видимо усилие, сякаш се бореше за всеки дъх. Дланите и се притискаха към тях. Лукасиньо никога не бе виждал нещо подобно преди, но всеки, роден на Луната, знаеше какво означава. Бяха намалили дажбата ѝ кислород. Давеше се в празния въздух.
— Върни ѝ дъха! — изкрещя Лукасиньо.
Флавия си пое дъх дълбоко, с хриптене и задъхване, а после се разкашля тежко. Лукасиньо я придърпа към себе си. В очите ѝ продължаваше да се чете страх.
— Уегнър плаща за…
— Направих на КЛН по-добро предложение — каза Лукас. — Струва ми се разумна предпазна мярка. Който не може да диша, не може и да говори.
— Майната ти — каза Лукасиньо.
— Не си се включвал в мрежата отдавна, така че може би не знаеш, че постигнахме славна победа. Корта Хелио. Твоето семейство. Получихме правата над нови територии за добив на хелий-3 в Морето на драконите. Съдът на Клавиус ги призна. Осигурихме бъдещето ти, синко. Какво ще кажеш по този въпрос?
— Поздравления.
— Благодаря.
Дишането на мадриня Флавия се бе успокоило, но изражението ѝ си оставаше все така уплашено, сякаш се боеше, че всеки дъх може да ѝ е последен.
— А, да. Почти забравих. Включи Джинджи. Хайде, вече няма смисъл да се криеш.
— Включване — успешно — обяви Джинджи. — Пълен достъп до сметките — възстановен.
— Приятно е да имаш пари, въглерод и мрежа, нали? — попита Лукас. — Токиньо.
Нотите над рамото му се завъртяха във въздуха и избухнаха като букет от нови мелодии.
— Получих предложение за договор — каза Джинджи. — За Четирите Насъщни на Флавия Вила Нова. Приемате ли?
— Твоята мадриня се грижи за теб — каза Лукас. — Редно е и ти да се погрижиш за нея.
— Приемате ли? — настоя Джинджи.
— Флавия — обърна се към нея Лукасиньо, — става дума за твоята сметка. Татко иска да я поема. Трябва да го направя.
После се обърна към баща си:
— Приемам. Парите и без това са твои.
— Да. Но така и не ти купих домашен любимец, докато беше малък, та…
Лукас се изправи и изтупа няколко несъществуващи прашинки от панталоните си. Кимна на охранителите, които се отправиха към вратата.
— И още нещо. Най-важното. Онова, заради което дойдох. Ти обичаш партита. Всички обичат. Дойдох да те поканя на такова — по случай рождения ден на баба ти. Донеси торта. Бива те в тортите. Не ми пука дали ще си облечен, докато я приготвяш, или не, но вземи и осемдесет свещи.
Йеманджа събуди Адриана Корта с музика: „Aguas de Marco“, любимата ѝ мелодия, в изпълнение на Елис и Том.
— Благодаря — прошепна тя на спътничката си и остана да лежи, завита с лекото си одеяло, загледана в тавана и заслушана в музиката. Питаше се защо тъкмо тази песен — защо днес. После си спомни. Имаше рожден ден. Днес навършваше осемдесет години.