Йеманджа бе подбрала два празнични тоалета: за себе си — аватар под формата на цвете, съставено от три лунни сърпа, а за Адриана — костюм на Пиер Балмен от 1953 г. с широка яка, дълги ръкави, тясна пола до коляното и голяма панделка на левия хълбок. Ръкавици, чанта — всичко бе елегантно и изглеждаше добре на осемдесет и една годишното ѝ тяло. Преди да се облече, Адриана поплува в огромния басейн двадесетина минути. Отдаде почитанията си на оришите пред прозореца с джин и ароматни пръчици. После взе лекарствата си, от които ѝ се догади малко — както всеки ден. Изяде пет резена манго, докато Йеманджа ѝ представяше новините за останалите членове на семейството. Към нея сякаш се спуснаха стръвно хиляда грижи едновременно, но днес нямаше да успеят да се доберат до нея. Не и на рождения ѝ ден.
Първата, която я поздрави, беше Хелен де Брага — целувка и прегръдка. След това Хейтор Перейра ѝ честити празника. В нейна чест бе облякъл фантастична официална униформа с плитки, пера и подплънки на рамената — щеше да изглежда нелепо, ако той не я носеше с такова достойнство. Прегръдка, целувка.
— Добре ли си? — попитаха я те.
— Радостна съм — отговори тя.
Смъртта я гонеше по петите и отнемаше от силите ѝ всеки ден, а и не беше ясно на кого ще може да повери грижите за компанията и семейството, но когато се събуди тази сутрин, тя беше извънредно радостна. Тази радост ѝ доставяха малките неща — начинът, по който слънчевите лъчи огряваха лицата на оришите, копринената вода, която обгърна тялото ѝ, докато се спускаше в басейна, сладко-киселият аромат на мангото, шумоленето на плата, от който бе скроен празничният ѝ тоалет. Великолепието на баналностите. Този свят беше малък, но в него все пак имаше усещания, на които да се насладиш.
Следващи дотичаха внуците ѝ. Робсън бе научил нов фокус с карти, който искаше да ѝ покаже. „Когато се качим на совалката, анжиньо“, каза му тя. Луна ѝ донесе цветя — син букет, който отиваше на рокличката ѝ. Адриана прие подаръка, въпреки че по кожата ѝ пропълзяха студени тръпки от допира на нещо, което до скоро е било живо, а вече беше мъртво. Вдъхна дълбоко аромата им, а Луна се изкикоти: „Виолетките не миришат, во.“
След това — различните о̀ко. Амалия, Ивет, Моника и Елис, която наглеждаше Робсън и оправяше възела на вратовръзката му и сгънатата му яка. Рафа, Лукас, Ариел и Карлиньос отдавна се бяха изнесли от Боа Виста, но мадрините им бяха останали. Адриана никога нямаше да ги изгони от имението: родът Корта почиташе службата им. Предпочиташе да живеят на едно място, под синьото небе, вместо да са разпилени по света с всичките си тайни и клюки. Като онази, например. Невярната. Мадрините прегръщаха и целуваха благодетелката си една по една.
Последни бяха прислужниците. Церемонията беше дълга — трябваше да се здрависа с всички и да благодари за пожеланията по случай специалния празник, но Адриана поздрави всички внимателно — кого с дума, кого с усмивка. Когато се отправи към входа на спирката, охранителите я последваха, като образуваха тъмна преграда между нея и внуците и служителите ѝ. Всички — от управителя на отдел „Финанси“ в компанията ѝ до градинаря ѝ — бяха сложили на спътниците си аватари във весели, празнични цветове и форми.
Външната врата на трамвая се отвори със свистене. Ръцете на телохранителите се стрелнаха към ножовете. Хейтор Перейра не беше посрещнал идеята за празненство извън имението с особено одобрение, но Адриана бе настояла. Членовете на Корта Хелио нямаше да се свиват като страхливци зад дебелите стени на крепостта си. Бодигардовете отдръпнаха ръце. От вагона се показа Лукасиньо, понесъл малка картонена кутия.
— Честит рожден ден, во.
В кутията имаше торта — полусфера, покрита със зелена глазура и изрисувана със сложна дантела от сметана.
— Шведска торта „Принцеса“. Макар че не знам какво значи „шведска“.
Прегръдка и целувка. Пиърсингите на Лукасиньо оставиха малки вдлъбнатинки по кожата на баба му.
— Със или без дрехи? — попита го тя. — Без, надявам се.
Лукасиньо се изчерви. Така изглеждаше особено чаровен…
— Грим ли носиш?
— Да, во.
— Тази очна линия подчертава златистото на очите ти много добре. Може да сложиш още малко руж на скулите си. Винаги насочвай вниманието към силните си страни.
Внукът ѝ наистина беше много добро момче.
Гостите щяха да пътуват в два отделни трамвая. В първия — антуража, а във втория — Адриана, близките членове на семейството и охранителите. По време на триминутното пътуване Робсън показа на своята во новия си фокус — казваше се „наводнение“ и всички попове, валета и дами „бягаха“ от наводненото си имение, затова се озоваха най-отгоре в тестето — а пръстите на всички позеленяха и започнаха да лепнат заради вкусната торта на Лукасиньо.