— Лусика, договорът.
— Срокът на брака ни изтича след шест лунни месеца.
— Искам да го обновя.
— Въпреки че живея в Тве, а ти задържа дъщеря ми при себе си, и се виждаме само на тържествата, организирани от семейството ти?
— Да, въпреки това.
— Рафа, поканиха ме да се присъединя към Котоко.
Рафа едновременно се възхищаваше и недоумяваше пред политиката на АКА. Златното столче бе съвет, който се състоеше от осем члена на семейството, които на свой ред действаха като представители на различните абусуа. Председателите на Престола, Столчето и Омахене се сменяха всяка година, като самото Златно столче минаваше от една област на АКА в друга. Системата му се струваше ненужно сложна и демократична. За спазването на реда ѝ се грижеше Сунсум — спътникът на Омахене, който съхраняваше всички протоколи, документи и завещания на предишните Омахене.
— Значи ли това, че няма да се върнеш в Боа Виста?
— Трябва да минат осем години, преди да седна отново на Златното столче. Луна ще е навършила четиринадесет. Много неща могат да се случат дотогава. Не мога да откажа.
Рафа отстъпи назад и задържа жена си на една ръка разстояние, сякаш търсеше у нея признаци на божественост или може би — лудост.
— И аз искам да подновим договора, Рафа. Но не мога да се върна в Боа Виста. Още не.
Рафа преглътна с усилие горчивото си разочарование. Застави се да почака, да не избързва да изрече думите, които напираха на устните му.
— Достатъчно — каза той.
Лусика го хвана за реверите на сакото и го притегли към себе си. Спътниците им се завъртяха един около друг. Единство на илюзорните образи.
— Не може ли просто да се измъкнем от това празненство?
Лукас се приближи покрай едната стена към Аманда Сун и веселата компания от братя, сестри и братовчеди, с която бе застанала. Докосна я по лакътя.
— Може ли да поговорим? Насаме.
Хвана я за ръката и я поведе към залата за вечеря. Масите вече бяха подредени за пиршеството около огромна ледена статуя на няколко птици, които тъкмо отлитаха. Оттам — през страничната врата, която водеше към кухнята.
— Какво има, Лукас?
Минаха покрай печките, мивките и работните тезгяхи от титаний, покрай охладителните камери и сандъците за храна, покрай блестящите остриета на ножовете и сатърите, и влязоха в едно от складовите помещения.
— Лукас, какво ти става? Пусни ме. Започваш да ме плашиш.
— Ще се разведа с теб, Аманда.
Тя се засмя — кратък, почти раздразнен смях, в който се четеше мнението ѝ за казаното: тя намираше думите му за нелепи. Немислими. Сякаш Луната да се разбие в залива Хъдсън. А после:
— О, Господи. Та ти говориш сериозно.
— Нима съм говорил празни приказки някога?
— Никой не би твърдял такова нещо, Лукас. А аз не мога да твърдя, че не намирам идеята за привлекателна. Но тези неща не зависят само от нас, нали? Баща ми не би изтърпял да нанесат такава обида на дъщеря му.
— Не аз настоявах да се включи кауза за моногамност.
— Но го подписа. За какво всъщност става въпрос тук, Лукас?
Аманда се взря в лицето му, сякаш се опитваше да разбере дали не се е разболял, или пък — полудял.
— О, Боже мой. Влюбен ли си? Та ти си се влюбил.
— Да — отговори Лукас. — Искаш ли да наруша договора, или ще го анулираме по взаимно съгласие?
— Ти си влюбен.
— Моля те да се изнесеш заедно с багажа си от Боа Виста до края на лунния месец — обърна се Лукас към нея, докато отваряше вратата на склада.
Служителите на ресторанта продължаваха да работят внимателно върху изящно подредените и украсени ордьоври.
— Попечителските права над Лукасиньо няма да бъдат проблем — вече е пълнолетен.
Лукас се отправи с тежки стъпки през кухнята. Аманда Сун остана в склада и се смя толкова дълго, че ѝ се наложи да опре ръце на колената си от изтощение. След това продължи да се смее.
— Ехо.
— Да, ехо.
— Защо си блокирала съобщенията ми?
Абена Асамоа подритна леко с върха на високата си сатенена обувка, модел на Рейн, и извърна лице. Докосна шипа на ухото на Лукасиньо.
— Още я носиш. Този грим доста ти отива.
Лукасиньо я беше последвал от бара до тихия ъгъл, в който я притискаше в момента. Част от него си помисли: „Преследваш я като плячка, Лука.“
— Баба ми също мисли така.
Той се ухили и видя, че е успял да пробие студената ѝ фасада — на лицето ѝ се появи една почти незабележима усмивка.
— Значи, ако някога изпадна в наистина голяма беда, мога да се обърна към теб — каза Лукасиньо и докосна металната обица с показалец.
— Разбира се. Затова ти я дадох.
— Само че…
— Какво?
— Когато бях на онова парти в басейна в Тве, ти дори не ме погледна.