— И така — приемаш ли? — попита я съдия Нагаи. — Доста ми се иска да сляза от този плот вече.
— Разбира се, че приемам — каза Ариел. — Нима очакваше да отговоря друго?
— Можеше да спазиш правилото на предварителната проверка — отговори съдия Нагаи.
— Защо? — в разширените от изненада очи на Ариел се четеше искрено изумление. — Бих била глупачка да откажа.
— Семейството ти може да е на друго мнение по въпроса…
— Семейството ми е на мнението, че би трябвало да съм на Жоао де Деус и да се потя, навлякла омърлян космокостюм. Не. — Тя вдигна чашата си с мартини. — Вдигам тост за себе си. За Ариел Корта. Вече и Бял заек.
Съдия Нагаи прокара показалец по веждата си. „Вече може да се върнем в мрежата.“ Ариел включи Бейжафлор. Спътникът на съдията, Око, също се появи. Риеко излезе от залата. От принтера се разнесе звън. Коктейлната рокля на Баленсиага беше готова. Бейжафлор вече променяше цвета си така, че да си отива с нея.
Малката Луна Корта беше облечена в рокля на божури с широка пола. Моделът беше бял, набран над подгъва, а аленочервените цветя изпъкваха ярко на фона му. Изделие на Пиер Карден. Но Луна беше едва на осем години и ѝ беше омръзнало от засукани тоалети, затова изрита обувките си и хукна боса през бамбуковата горичка. Спътничката ѝ също беше луна: тревистозелена нощна пеперуда с огромни, сини петна като очи по крилете. „Пеперудите луна произлизат от Северна Америка, а не от Южна“, беше ѝ казала баба Адриана. „И никак не е добра идея да кръщаваш спътничката си със същото име като твоето. Хората могат да се объркат и да не разберат с кого разговарят.“
Пеперудите полетяха и се завихриха в облак около главата на Луна. Сини, сини, досущ като фалшивото небе — и широки колкото дланта ѝ. Децата от рода Асамоа ги бяха донесли в една специална, празнична кутия, а после ги пуснаха на свобода. Луна плесна с ръце от удоволствие. В Боа Виста нямаше никакви животни — баба ѝ изпитваше ужас от тях и не позволяваше на нищо с козина, люспи или пера да прекрачи прага. Луна се впусна в бяг след ятото пеперуди, които бавно размахваха крилца — искаше не да ги настигне, а да се присъедини към тях; да бъде свободна и лека и да се носи по въздуха. Ветрецът свистеше, бамбуковите стъбла се разтвориха пред нея с шепот, а наоколо се разнасяха далечни гласове, музика и аромат на готвено. Месо! Луна подскочи от радост. Това беше нещо наистина специално. Продължи да си пробива път между високите, гъвкави стъбла бамбук, разсеяна от миризмата на печеното месо. Бавните, спокойни водопади зад нея се спускаха между огромните каменни лица на оришите.
Преди три и половина милиарда години от живото сърце на луната изригнала магма, която се бе стекла в басейна на Морето на изобилието и бе изпълнила бавно браздите, дигите и лавовите тръби. След това сърцето на луната замряло, потокът лава се охладил, а кухите лавови тръби изстинали и образували тъмна, потайна мрежа от вкаменени артерии. През 2050 г., Адриана Корта се спуснала с двойно въже по тунела за достъп, който селенолозите ѝ били издълбали в Морето на изобилието. Фенерът ѝ осветил скрития подземен свят; видяла една лавова тръба, около сто метра в диаметър и два километра дълга. Една празна, девствена вселена, ценна като геода. „Това е мястото“, обявила Адриана Корта. „Тук ще създам своята династия.“ След пет години, машините ѝ вече били обработили вътрешността на тръбата — издълбали статуи на умбандски богове с размерите на градски квартали, прокарали водопровод и запълнили свободното пространство с балкони, апартаменти, павилиони и галерии. Така била създадена Боа Виста — имението на рода Корта. Дори днес, в този празничен ден, скалите трепереха под натиска и вибрациите на екскаваторите и синтерите, които обработваха стените и ги оформяха в стаи и жилища за Луна и членовете на нейното поколение.