— Защото се беше лепнал за Я Афуом, а и беше надрусан с един Бог знае какво.
— Между мен и Я Афуом не се е случвало нищо.
— Знам.
— И дори да се беше случило, защо да има значение?
Абена си пое дъх дълбоко, сякаш се готвеше да обясни нещо тежко, но неизбежно — като вакуума или Четирите Насъщни, например — на малко дете.
— След като спаси Коджо, бях готова на всичко за теб. Уважавах те. Толкова много. Беше смел и добър — и сега си такъв. Но когато отиде да видиш Коджо в болницата, го направи, само за да ти даде апартамента си назаем. Използва го. Също както позволи на Григори Воронцов да те използва като кукла за секс. Не си падам моралистка, Лука, но това беше отвратително. Когато имаш нужда от нещо, си готов да използваш когото и да било, само и само да го получиш. Спрял си да уважаваш както околните, така и себе си. Затова аз спрях да уважавам теб.
Лицето на Лукасиньо бе пламнало. През ума му минаваха най-различни извинения, оправдания, причини — „бях ядосан на баща си“, „лишиха ме от пари“, „нямах къде да отида“, „бях извън мрежата“, „не беше като да нямам чувства към тези хора“, „просто експериментирах“, „моментът беше такъв“, „беше само за малко“, „не нараних никого — не и сериозно“. Но всичко звучеше като хленчене. Нищо не можеше да накара горчивата, очевидна истина да изчезне. Не беше спал с Я Асамоа, но ако го беше направил, щеше да бъде с цел да прекара няколко нощи в апартамента ѝ — да се възползва от мекото ѝ легло, топлата ѝ кожа и възможността да прекара времето си в приятна компания. Също като онзи път с Григори или пък Коджо. Или собствената му леля. Беше виновен. Единствената му надежда за помиряване и прошка от Абена беше да го признае.
— Права си.
Абена стоеше със скръстени ръце, великолепна и неумолима.
— Права си.
Нито дума в отговор.
— Вярно е. Постъпих лошо с хората.
— С хора, които ги е грижа за теб.
— Да. С хора, които ги е грижа за мен.
— Направи ми торта — каза Абена. — Нали така правиш, когато искаш да се извиниш за грешките си? Правиш торти.
— Ще ти направя.
— Искам къпкейкове. Тридесет и два. За парти с абусуа-сестрите ми.
— С какъв вкус да са?
— С всякакви вкусове.
— Добре. Тридесет и два къпкейка. И ще ти пусна видео на живо, докато ги приготвям, за да видиш, че не съм сложил нищо допълнително вътре.
Абена възкликна с престорено възмущение, свали дясната си обувка и заудря с нея Лукасиньо по гърдите, без да го щади особено.
— Ама че си нахален!
— Ти се опита да ми изпиеш кръвта.
— Тревога — чу се гласът на Джинджи в ухото на Лукасиньо. — Запазете спокойствие, охранители от Корта Хелио вече идват към вас.
Гостите в залата започнаха да вдигат ръце към ушите си и започнаха да питат: „Какво? Къде?“ Една жена, облечена в рокля на Тина Лезър, прескочи бара, избута Абена встрани и застана пред Лукасиньо, за да го предпази. Държеше по един нож във всяка ръка.
— Какво става? — попита Лукасиньо.
Гостите започнаха бързо да се отдръпват от вратата на ресторанта и разкриха отговора на въпроса му. На входа стояха шест наемни остриета, а пред тях бе застанал Дънкан Макензи, който явно бе решил да дойде на партито без покана.
Хейтор Перейра закрачи бързо напред към главния изпълнителен директор на Метали Макензи, който също не спря да върви, докато не стигна на сантиметри от протегнатата му ръка. Огледа пъстрата униформа на началника на охраната и вдигна вежда. И зад двамата стояха обучени бодигардове, положили ръце на дръжките на ножовете си.
Рафа си проправи път през охранителите. Лукас го следваше на крачка разстояние, а от двете му страни вървяха Карлиньос и Уегнър. Лукас хвърли поглед на сина си и той избута бодигарда, за да излезе начело заедно с тях.
— Какво правиш тук? — попита Рафа.
Цялата зала бе замряла. Чашите с алкохол и чай не докосваха устните.
— Тук съм, за да честитя празника на майка ти — каза Дънкан Макензи.
— Ще ви изхвърлим така, както направихме в Бейкоу — изкрещя един от охранителите.
Рафа вдигна рязко ръка: „Достатъчно.“
— Момчета, момчета — Адриана докосна Рафа успокоително и той се отдръпна. — Добре дошъл си, Дънкан. Но защо толкова много телохранители?
— Доверието е дефицитна стока напоследък.
Адриана протегна едната си длан. Дънкан се наведе и я целуна.
— Честит рожден ден.
След това ѝ прошепна на португалски:
— Трябва да поговорим. Като едно семейство с друго.
— Така е — отговори Адриана със същия тон. После се обърна заповеднически към прислугата:
— Подредете още едно място на масата ми. До мен. И донесете напитки за антуража на господин Макензи.