— Мамо? — повика я Лукас.
Адриана го подмина.
— Още не си хведжанг. Нито ти, нито останалите.
Храната беше великолепна — ястие след ястие, най-различни взаимно допълващи се вкусове и деликатеси; твърди, течни, сочни или кремообразни, топли или студени, в най-различни форми и цветове. Адриана обаче едва ги докосваше с чувствителните на отрова пръчици, с които ядеше. Малка хапка тук, едно-единствено помирисване там — колкото да оцени състава на ястията и способностите на готвача. Дънкан Макензи, седнал от лявата ѝ страна, яде с охота и обсипа всички части на менюто с комплименти — но чак след като приключи с последното, за да уважи труда на майсторите с мълчание.
— Поздравления за Морето на драконите — каза той и вдигна стъклената си чаша с ментов чай.
— Не говориш искрено — каза Адриана.
— Разбира се, че не. Но проявихте голяма хитрост, което уважавам. Напълно провалихте плановете ни за развитие в областта на добива и търговията с хелий-3. Как разбрахте за лиценза?
— Ариел е член на Павилиона на Белия заек.
Дънкан Макензи замълча за момент, сякаш се наслаждаваше на послевкусието на последното ястие.
— Трябваше да се досетим.
— А вие как разбрахте?
— Орелът на Луната става много словоохотлив в леглото.
— Ако открия предимство, от което семейството ми да може да се възползва, не се колебая да си послужа с него — каза Адриана.
— Железният закон — потвърди Дънкан. — Много полезен. Трябва да поговоря с Адриан. Трябва да опита друг подход с Орела.
— Защо дойде, Дънкан?
Дънкан бе седнал от лявата ѝ страна — там, където трябваше да бъде Лукас, поради което той самият бе прогонен на една ниска маса, от която хвърляше на неканения гост погледи, изпълнени с нескрита ненавист. Адриана срещна погледа му с изражение, което ясно казваше: „Това не е твоя работа.“
— Рождените дни са празници, които ни карат да мислим за бъдещето.
— Не и когато си на моята възраст.
— Е, нека си представим, че това няма значение. Къде ще бъдем след пет години?
— В тази зала и ще празнуваме.
— Или пък в Байро Алто и ще продаваме пикнята си, ще ровим за храна из сметищата и ще се борим за всеки дъх. Луната се променя. Това не е същият свят, в който сте се борили с баща ми. Ако започнем нова война, и двете страни ще загубят.
Двамата говореха по личен комуникационен канал — между Есперанца и Йеманджа, като прошепваше думите така, че околните да не могат да ги различат. Адриана му отговаряше по същия начин.
— Нямам желание да започвам корпоративна война.
— Но нещата отиват натам. Сбиването в Бейкоу беше само началото. В Света Екатерина и на пристанището на Морето на дъждовете също възникнаха спречквания. В края на краищата, някой ще бъде убит. Хванахме една от работничките ви на повърхността в Торичели, докато се опитваше да саботира един наш планетоход.
— Какво направихте с нея?
— Държим я в плен. Ще трябва да я откупите, но това е по-добър вариант от онзи, който предложи Хадли — да я изхвърлим навън без костюм.
— Внукът ми, Робсън, е учудващо способен в боя с ножове. Знаеш ли кой го е научил на това? Хадли. Виж, Робсън е ето там — показва на Джейдън Уен Сун един фокус с карти. Откакто успя да избяга от Огнището, не спира да го прави. Ако разбера, че някой го е наранявал…
— Уверявам те, че няма такова нещо. Но синът ти още е при теб. А моята дъщеря е мъртва.
— Ние нямахме нищо общо с това.
Беззвучният им разговор ставаше все по-ожесточен, а характерът му започваше да проличава по стегнатите челюсти, сключените вежди и бързо шепнещите устни на двамата събеседника. Ариел ги наблюдаваше от мястото си на кръглата маса. Адриана знаеше, че дъщеря ѝ умее да чете по устните много добре — това умение ѝ беше от голяма полза в съдебната зала.
— Кой ще спечели от една война помежду ни?
— Когато Драконите се бият, всички горят — отговори Адриана. Това беше стара поговорка, която произхождаше от рода Сун, но бе придобила популярност по цялата Луна.
— Ще усмиря хората си, ако ти направиш същото.
— Съгласна съм.
— Това включва и семейството ти.
Устните на Адриана потрепнаха разярено пред безочливостта му. Гневливостта на Рафа бе наследство от майка му, но за разлика от него, тя притежаваше самоконтрол, усъвършенстван в продължение на десетилетия корпоративни войни, битки в съда, заседания с инвеститорите и юридически спорове. Гневът беше една от многото привилегии, които синът ѝ можеше да си позволи.
— Рафа е бу-хведжанг.
— Не искам от теб да го сваляш от пост. Никога не бих поискал такова нещо. Но предлагам да го накараш да си подели задълженията с още някого.