— Когато можеш да направиш такова нещо на мен, а не обратното, може и да се съглася да ми бъдеш бодигард — каза Ариел и пристъпи в таксито, което се бе разтворило пред нея като длан.
— И все пак, това ми е работата — промърмори Марина. Охранителите на семейство Корта я вдигнаха и ѝ помогнаха да се изправи на крака, но таксито вече бе изминало половината проспект Кондакова — приличаше на яркоцветна дрънкулка, а по петите ѝ се носеше зверилникът от рекламни дирижабли.
— Ехо.
— Ехо.
Лукасиньо усети как Абена докосва рамото му.
— Зает ли си?
— Защо?
— Нищо особено, просто ще ходим с няколко други приятели в един клуб.
Можеше да му изпрати съобщение по Джинджи, но бе дошла — за да го докосне.
— Кой?
— Аз, абусуа-сестрите ми и Надя и Ксения Воронцов. Ще се срещнем с някои познати от випуск Зе Ка. Идваш ли?
Многоцветната, наконтена групичка, за която Абена говореше, гледаше към него. Повече от всичко му се искаше да отиде с тях — да бъде с нея и да чака сгоден случай да се сближи с нея, да изличи лошото впечатление, което беше оставил, и да я впечатли. Но не можеше да избие от главата си два образа: на двама от костюмираните охранители на баща му, застанали от двете му страни, и на Флавия, свита между статуетките и молитвениците си, която се бори да си поеме дъх.
— Не мога. Трябва да отида да видя мадринята си.
Партитата си имат период на полуразпад. Разговорите губеха инерция. Темите се изчерпваха. Говоренето ставаше уморително. Хората вече бяха разменили по няколко думи с всички, с които трябваше. Свалките вече бяха или уредени, или провалени окончателно. Никой не слушаше музиката. Прислужниците започнаха да разтребват масите. След един час щеше да се състои вечерната служба.
Лукас остана в залата, след като повечето гости вече се бяха разотишли. Знаеше, че се бави и служителите на ресторанта стават все по-нетърпеливи да освободи помещението, но искаше да засвидетелства уважението си пред всички, които бяха дошли — с по едно „благодаря“ и ръкостискане или пък с бакшиш или бонус към заплащането. Оценяваше високо добре свършената работа и вярваше, че тя заслужава съответното възнаграждение.
— Майка ми остана възхитена — обърна се той към собственика на ресторанта. — Много съм доволен.
Музикантите прибираха инструментите си в калъфите, явно доволни от днешното си изпълнение. Лукас им благодари един по един. Токиньо раздаваше бакшиши щедро. Хорхе дочу шепот:
— Остани за малко, ако обичаш.
Един поглед на Лукас бе достатъчен, за да се опразни целият балкон.
— Още един балкон — отбеляза Хорхе.
Лукас се облегна на стъклената преграда и се загледа в квадрант Сао Себастиао. Празничните дирижабли вече се спускаха към земята, където дребните фигурки на работниците се мъчеха да ги укротят с помощта на въжета и куки, за да могат да изпуснат въздуха им.
— Благодаря, Хорхе — каза Лукас с тон, чиято сериозност моментално уби всякаква следа от шеговитост в изражението на музиканта. Гласът му бе някак разчувстван, приглушен.
— Аз ви благодаря, сеньор Корта — отговори Хорхе.
— Сеньор… — започна Лукас. — Ти направи празника на майка ми два пъти по-щастлив. Но не това искам да ти кажа. Аз съм бу-хведжанг на Корта Хелио: обсъждам и оспорвам различни стратегии на заседанията на борда на директорите ни, работата ми е да говоря, а сега не мога да намеря думи. Бях обмислил предварително всичко, което исках да ти кажа, Хорхе. Бях си съставил списък с всички причини и факти, които трябва да изложа. Относно себе си.
— Когато пръстите ми замръзнат, когато забравя думите на песента или пък музиката започне да звучи фалшиво в ушите ми, си припомням, че съм тук, защото умея нещо, което никой от останалите в помещението не умее — каза Хорхе. — Различен съм от останалите. Забележителен. Арогантността ми по този въпрос е заслужена. И ти, Лукас — имаш пълното право да говориш, каквото решиш. Каквото наистина мислиш.
Лукас се сепна, сякаш истината го бе пронизала като остър шип между очите. Пръстите му се вкопчиха в стъклените перила.
— Да. Просто е — каза той, и погледна към музиканта. — Хорхе, ще се омъжиш ли за мен?
Този път извикаха Дънкан в парника.
— Транспортната совалка пристигна — обяви Есперанца.
Дънкан оправи реверите си, подгъва на панталона си и маншетите на ръкавите си. Провери още веднъж отражението си чрез Есперанца. След това си пое дъх с рязко свистене и влезе в совалката.
Баща му го очакваше между папратите. Въздухът миришеше на влага и гнили растения. Дънкан бе открил, че вече не може да разчита изражението на лицето на баща си. Всичко бе изличено от възрастта и дълбоките ѝ бръчки, като бразди по повърхността на луната. Колко лесно щеше да е да дръпне щепсела от контакта, да скъса тръбите, да изтръгне абукатите и да остане да гледа как баща му се задушава и грохва мъртъв, докато течностите от тялото и животоподдържащата му машина заливат скъпоценната му Градина на папратите. Тор при торта. Храна за растенията. Но лекарите щяха да успеят да го съживят. Вече го бяха правили три пъти — улавяха трепкането на пламъка в очите му, когато бе на път да угасне, и някак си успяваха да го накарат отново да се разгори и да съживи жалките развалини, в които се бе превърнало тялото му. „И така — до безкрай.“