— Транспортната совалка пристигна — съобщи Есперанца.
— Завърнах се, синко — каза Робърт и Дънкан най-после видя истинска емоция на гротескната маска от гняв и немощ, която разкривяваше лицето на баща му. Тялото в стола още пукаше и свистеше, болнаво и овързано с медицински тръби, но от Робърт Макензи се излъчваше такава несломима енергия, сякаш гледаше как грее пламък. Очертанията на челюстта му се стегнаха, а в стиснатите му устни се четеше жестока решимост. Дънкан Макензи бе победен. Призляваше му от срам. Унижението му бе дълбоко, но не съвсем пълно. Онова, което го довърши окончателно, се случи, когато се обърна и започна да си пробива път с бързи крачки през влажните, шумолящи папрати към вратата на совалката.
— Да се обадя ли на Хадли? — попита Джейд.
Дънкан преглътна непоносимия, остър като киселина гняв, който рязко се надигна в гърлото му. Струваше му се, че никога няма да може да избие от главата си шума на собствените си стъпки, докато се отдалечаваше сразен.
— Ти си виновна за всичко това! — изкрещя той към Джейд Сун, преди да се качи на совалката. — Ти и всички останали от проклетото ти семейство. Ще те накарам да си платиш за това. Ние сме Макензи и не можете да ни разигравате така, мамка му!
Осем
Марина бягаше. Теренът на Меридиан бе много подходящ за това — високи дървета заслоняваха пътя, който криволичеше и се издигаше нагоре по рампи, чиято стръмнота подлагаше бедрата ѝ на истинско изпитание, и стълби — за когато искаше да се натовари още повече. Минаваше по тесни мостове, от които се разкриваха великолепни пейзажи. После — по мека трева. Така и не бе успявала да намери по-хубаво място за бягане от квадрант Водолей преди, а сега усети, че изобщо не иска да се връща там. На първото си бягане отиде, покрита с боя и с увити около ръцете и бедрата пискюли на Огун. Бяга в продължение на часове, като се ослушваше да чуе напевния хор на Безкрайния маратон и да зърне красивата, неуморно прииждаща вълна от тела. Бегачите, с които се разминаваха, ѝ се усмихваха. Някои си прошепваха нещо тихо или пък се изкикотваха. Личеше ѝ, че е новачка, и че още не е свикнала с порядките в града. Тук нямаше Безкраен маратон. Нямаше ги обиколките, в които бегачите се сливаха в едно цяло, като обединяваха дъха, мускулите и движението си и се превръщаха в огромното тяло на едно устремено напред божество.
Марина си купи по-дълги шорти и блуза, която покриваше повече от тялото ѝ, и прибра цветните плитки на Сао Хорхе във вакуумна торба.
Бягането си беше просто бягане. За поддържане на форма. Част от рутината.
Мразя Меридиан. Намразих го още първия път, когато го зърнах, а сега ми се струва, че ми е опротивял още повече, отколкото когато не можех да си позволя да дишам дълбоко и трябваше да продавам пикнята си.
Ако мръдна насам — ето, виждате ли? Това е гледката, която се разкрива от апартамента ми — улица Западна 53-та, центърът на квадрант Водолей. Наричана още Кръстовището на Хънт, в квадрант Водолей. Елате. Вижте. Отделно помещение за хранене. А това виждате ли? Легло, което няма нужда да сгъвам и прибирам в стената. Душът няма времево ограничение. Е, да — в сравнение с вашата къща, прилича на заешка дупка. Но по лунни стандарти, този апартамент е същински палат. Защо го мразя, тогава?
Като се замисля, причината не е в Меридиан. А в Ариел Корта. Тя е суетна, арогантна, разполага както с прекалено много дрехи, така и с прекалено много възможности, и въобще не я бива толкова, колкото си мисли. И си има цял антураж с хора, чиято единствена работа е да ѝ обясняват колко е умна, колко е красива, колко фантастично изглежда в еди-коя си рокля, колко талантлива, умна и забавна е. Е, аз пък виждам каква си в действителност, Ариел Корта, и от мен да знаеш: не си нито едно от тези неща. Ти си единствената щерка на мама Корта и си разглезена до безобразие. Същинска лунна принцеса — не дай си Боже нещо лошо да се случи със скъпоценната ни принцеса Ариел! А всеки път, когато видя електронната ти цигара, ми иде да ти я завра в задника.
Да, заплатата ми е баснословно висока. Дори когато работех на повърхността с Карлиньос не получавах толкова. Но ми се иска още да бях там. Иска ми се да бях в Боа Виста. Там поне знаех къде ми е мястото. И да, Карлиньос… Но Голямата Шефка реши да ми повери тази отговорна задача, а на Адриана Корта не се отказва. И все пак. Проклетата Ариел Корта.
Е, поне чувствата са взаимни. И тя ме мрази. Всъщност, по-скоро ме презира. Именно така е. Гледа ме, все едно не съм човек. Аз съм евтина, мръсна работничка от Жоао де Деус, нямам нито класа, нито добър вкус, и присъствието ми ѝ е било вменено против волята ѝ, въпреки че безкрайно много ѝ се иска да ме разкара. Като че ли съм генитален херпес.