Парите ще стигнат до вас до един-два дни, обещавам. Избухнала е някаква дребна свада между нашите и вашите банки. Нашите са прокарали някакъв закон, с който се освобождават в по-голяма степен от икономиката на Земята, а на банките там хич не им харесва. Но парите са си пари. Няма къде да ходят.
Та как ви се струва апартаментът?
— Не, това е просто недопустимо — каза Ариел и потупа Марина по рамото, талията и бедрата с върха на електронната си цигара. Туп, туп, туп.
Марина си помисли, че няма да се сдържи и ще забие юмрук право във физиономията на повереничката си. Щеше да забие лицевите ѝ кости в мозъка, а после — да отдръпне ръка от окървавената каша.
— Какво не им е наред?
— Облякла си се като за църква — каза Ариел. — Отиваме в Съда на Клавиус. Клиентите ми са най-отбраното общество на Луната — е, или поне най-богатото. Имат определени очаквания. Защитникът ми се облича по-добре от теб. Затова — не, в никакъв случай няма да стане — заяви тя, но поне се сдържа от повторно потупване. Пламъците в очите на Марина бяха недвусмислени.
„За-какъв?“, искаше ѝ се да попита Ариел, но от принтера вече се разнасяше бръмчене.
— Трябва да съм в съда в единадесет, съставянето на списъка с имущество на един клиент започва в дванадесет, а в един имам обяд с бившите си колеги от випуска в университета — изреди Ариел. — Срещи с клиенти от три до шест следобед, а предварителното интервю за случая Акинделе е в осем вечерта. Ще намина през тържеството по случай сватбата на Чоула към девет, след което продължавам към Бала на дебютантите в Обществото на юристите — около десет часът. А вече е десет, затова просто облечи това и се постарай да не паднеш от обувките.
— А после какво?
— Спътничката ти.
— Остави Хети на мира.
— Хети. И какво точно е тя?
— Косатка.
— Това е някакво животно… риба?
— Тотемното ми животно.
Това не беше истина, но Ариел нямаше как да знае. Да се заяжда с Хети беше вече прекалено — взаимоотношенията между човека и спътника му бяха прекалено сериозни, за да търпят промяна заради чужди прищевки или модни приумици.
— Религиозни причини. Разбирам. Е, религията ще ти позволи това, нали? — попита Ариел и ѝ връчи топка мек, прясно принтиран и ароматен плат. После добави:
— За какво се оглеждаш?
— За място, където да мога да се преоблека.
Апартаментът на Ариел беше по-малък и гол, отколкото Марина бе очаквала. В бяло и чисти, плоски повърхности. Дали не служеше на собственичката си като убежище от панаира от ехтящи гласове, безкрайна шарения и хора, хора, хора? Единствената украса беше снимка, която покриваше една от стените и на която бе уловено лицето на жена — явно икона, макар Марина да нямаше представа в кои точно среди. Затворените очи и леко разтворените устни я притесняваха. В снимката имаше нещо, което ѝ напомняше на наркотици или може би — оргазъм.
Хвана дръжката на една от вратите.
— Не онази — побърза да я спре Ариел с такава скорост, че Марина си обеща да провери какво има вътре по-късно. — Ето тук.
Марина се намъкна с усилие в роклята. Огромната купчина от волани и дантели сякаш я задушаваше, а корсетът беше направо непоносим. Как успяваха хората да се движат — или дори да дишат — в такива неща? И къде щеше да скрие оръжията си? Пъхна тейзъра в деколтето си, а ножа прибра в калъф, закачен с колан от вътрешната страна на бедрото ѝ. Не биваше да разваля формата на тоалета.
— Краката ти.
— Какво?
— Избръсни ги. После ще ги епилираме за постоянно.
— Как ли пък не.
Ариел вдигна пред очите ѝ чифт дълги, прозрачни чорапи.
— Хубаво.
Когато отвори вратата на банята, Марина видя как Ариел тъкмо пъхва старите ѝ дрехи в машината за рециклиране.
— Ей!
— Ще си принтираш нови всеки ден. Понякога — повече от веднъж на ден. Брат ми е дивак. Би носил един и същи гащеризон за космокостюм половин лунен месец.
Марина обу вече гладките си крака в чорапите, после си сложи обувките. Знаеше, че няма да може да издържи повече от час с тях, въпреки слабата гравитация на Луната. Приличаха повече на оръжия, отколкото на част от облеклото.
Ариел я огледа от глава до пети.
— Завърти се.
Марина успя да докара един пирует. Стъпалата вече я боляха.
— Удобно ти е, колкото и на монахиня на парти с мастурбация, и ти личи. Но ще минеш. Ето.
Ариел ѝ подаде чифт меки, ниски пантофки.
— Тайна, която високото общество пази добре. Сложи ги в чантата си и си ги обуй, когато ти се удаде възможност. Само гледай да не те види някой. А сега — на работа.