Извинявайте. Задрямах. Два часът през нощта е, а аз съм на един прием — мисля, че е прием, но може би е тържествено откриване, а Ариел продължава да разговаря. Не знам как не ѝ писва да го прави непрекъснато, ден след ден. Няма нищо по-уморително от приказките. Толкова са изтощителни. Чувствам се скапана. Нямам сили дори да бягам.
Почти дочувам какво искаш да ми кажеш, мамо: „Да не би да си започнала да уважаваш тази Ариел Корта?“ Като адвокатка — да, може би. Като човешко същество — е, нека просто кажем, че според околните никога не е имала партньор или дори любовник. Нито един. И това ми се струва напълно възможно.
— Ще ви струва двадесет милиона — каза Ариел.
— Това е много за рода Сун — отговори Лукас.
Бе подразнил сестра си, като я накара да дойде чак до Боа Виста, но никога не би се унижил да се разнася из Съда на Клавиус с шумна тайфа адвокати, съдии и правни експерти. Семейство Корта не уреждаха бизнес въпросите си далеч от любопитните очи на медиите, а в уединени сепарета, на по чаша коктейл.
— Започнаха от петдесет.
Токиньо прожектира договора пред Лукас, който хвърли поглед на основните му условия.
— Тя ще получи достъп до Лукасиньо.
— Предложих го, за да ги умилостивя. На практика Лукасиньо винаги ще има избор дали да продължи да общува с нея, или да спре.
— Двадесет милиона.
— Двадесет милиона.
Лукас даде мисловна заповед и Токиньо подписа договора от негово име, след което изпрати двадесет милиона минибита от сметката си на сметката на Тайанг в Палата на вечната светлина. Винаги се бе възхищавал на несъмненото изящество, което се излъчваше от името на мястото, въпреки че бе ходил там само веднъж — малко след сватбата, когато Аманда го беше завела да разгледа сложните тунели и да му разкаже за още по-сложната структура на семейството си. Столицата на семейство Сун бе най-старата жилищна постройка на цялата Луна и бе издълбана в стената на ръба на кратер Шекълтън — на няколко километра от южния полюс на Луната. Затова и бе почти непрекъснато огряван от светлина, макар че се извисяваше точно на ръба на морето от тъмнина, което сякаш се простираше в кратера. По дъното му имаше вечнозамръзнали газове и органични вещества, необходими на жителите на планетата. Мястото изобщо не допадна на Лукас. Контрастите бяха прекалено ярки, прекалено резки. Високо и ниско. Тъмнина и светлина. Мраз и жега. Аманда го бе завела до Павилиона на вечната светлина — задължителна спирка в обиколката на всеки посетител. Павилионът представляваше кула, висока един километър, построена на върха на планина Малапърт. На върха ѝ имаше фенер, който пречупваше ярката светлина на слънчевите лъчи. Докато се возеше нагоре в асансьора до Аманда, Лукас непрекъснато скърцаше със зъби — не можеше да спре да си представя радиацията, която обсипваше тялото му през металните стени, как минаваше направо през него — достатъчно мощна да разплете химическите връзки на керамиката, пластмасата и човешкото ДНК.
— Наслади ѝ се — бе му казала Аманда, когато двамата излязоха от асансьора под лъчите на вечната светлина, която сияеше от фенера.
— Това е единственото място и на двете планети, където слънцето никога не залязва.
Всяка повърхност, всеки знак и предмет бяха изгубили цвета си почти напълно заради пряката светлина. Лукас усети как тя го пронизва; струваше му се, че е почти прозрачен, сякаш кожата му бе станала бледа и болнава. Усещаше миризмата на изгоряло, която се носеше над огретите повърхности — изложени на жестокия пек месец след месец, година след година. Безмилостна светлина.
— Ела да видиш — бе го подканила Аманда, но той не я последва към стъкления павилион, от който се разкриваше панорамна гледка на целия южен полюс на Луната. Помисли си за обезцветяващата светлина, за жестоките ултравиолетови лъчи, които бавно разграждаха стъклото — фотон по фотон.
— Ела да видиш светлината!
Човешките същества не бяха създадени за вечна светлина. Те имаха нужда от тъмнина.
— Готово — каза Лукас, когато Токиньо изпрати копие от договора на Бейжафлор. — Сега съм свободен, макар и без пукната пара.
— Не ставай глупав — каза Ариел. — Няма опасност който и да е от семейството ни да остане без пукната пара.
Хорхе завърши „Manhã de Carnaval“ със сол мажор и погледна към барабаниста, който удари почти нечуто по чинелите с четчиците.