Днес беше празненството по случай лунното бягане на Лукасиньо, затова Боа Виста бе отворила зеленото си сърце за обществото. Луна се промъкваше покрай амори и мадрини, членове на семейството и неговите дългогодишни служители, членове на родовете Асамоа, Сун, Воронцов и дори Макензи и много хора, които не принадлежаха към никоя от великите фамилии. Високи, слаби представители на третото поколение и ниски, набити представители на първото. Рокли и костюми, широки подгъви и още по-широки рокли, официални ръкавици и яркоцветни обувки. Около дузина различни цветове на кожата и очите. Богатство и красота. Приятели и врагове. Луна Корта беше родена в този свят — под звуците на падащата вода и шепота на изкуствения вятър сред бамбука и клоните на дърветата. Не познаваше друг свят, освен този. А на този специален ден, тук имаше и месо.
Ресторантьорите бяха наредили електрическите барбекюта под навеса, образуван от долната устна на Оксум. Готвачите бодяха парчетата печено с шишовете си и ги обръщаха. Мазен пушек се издигаше нагоре към хоризонта, който в момента бе настроен да показва яркосиньо следобедно небе, осеяно с малки облачета. Ясен, земен ден. Сервитьорите носеха големи подноси с шишчета месо на гостите. Луна препречи пътя на една от тях.
— Каква хубава рокля имаш! — каза ѝ сервитьорката на развален португалски.
Беше ниска, не много по-висока от самата Луна, и доста яка. Движеше се прекалено много като за тукашната гравитация. Новополунчена — току-що слязла от космическия кораб. Спътникът ѝ представляваше евтин, абстрактен модел — четиристенни фигури, които се сгъваха и разгъваха като калейдоскоп.
— Благодаря — каза Луна, като мина на глобо — опростеният английски, който се беше превърнал в общоприет език. — Така е.
Сервитьорката протегна подноса към Луна.
— Пилешко или телешко?
Луна си взе едно мазно, сочно шишче с телешко месо.
— Внимавай да не си изцапаш хубавата рокличка — каза жената с нортеански акцент.
— За нищо на света — отговори Луна с дълбока сериозност.
След това припна надолу по каменната пътека покрай поточето, което течеше право през сърцето на Боа Виста, и започна да къса парченца от леко кървавото телешко месо с малките си бели зъби. Ето го и Лукасиньо, облечен в празничните си дрехи, със значка на Дона Луна и коктейл „Синя луна“ в едната ръка. Приятелите му от лунното бягане го заобикаляха. Луна позна момичето от рода Асамоа, както и това от рода Сун. Родовете Сун и Асамоа винаги са им били близки — почти като част от семейството. Лесно беше да се разпознае и странното, бледо момче от рода Воронцов. „Точно като вампир“, помисли си Луна. А това трябваше да е момичето от Макензи. Цялото златно.
— Много красиви лунички имаш — обяви Луна и се мушна в средата на групичката. Взираше се право в лицето на момичето от Макензи. Всички се разсмяха на смелостта ѝ — най-вече самото момиче.
— Луна — обърна се към нея Лукасиньо, — защо не идеш да ядеш някъде другаде?
Опитваше се да звучи леко и шеговито, но Луна долавяше, че не е така. Беше ѝ ядосан. Застанала бе между него и Абена Асамоа. Сигурно искаше да прави секс с нея. Ама че беше използвач. До краката му бяха наредени няколко празни чаши от коктейли. Използвач и пияница.
— Само исках да кажа.
Семейство Корта винаги говореха направо. Луна избърса уста с опакото на ръката си. Първо месо, а сега започна да се разнася музика.
— Аз също имам лунички! — казва тя и докосна с пръст бузите си: чертите на личицето ѝ бяха наполовина от рода Корта, наполовина — от рода Асамоа. После отново се понесе в бяг. Препускаше по камъчетата, поставени в реката вместо мост, и търсеше музиката. Цапаше през водата, а зад нея капките бавно трополяха обратно в потока. Гостите около нея надаваха викове и писъци и отскачаха надалеч от водните пръски, но и ѝ се усмихваха. Луна знаеше, че е неустоима.
— Тио Лукас!
Луна изтича при него и прегърна крака му. Естествено, че ще го намери близо до музиката. В момента разговаряше с имигрантката, която даде на Луна шишчето телешко. Сега в ръцете ѝ имаше поднос със сини коктейли. Луна бе прекъснала разговора им. Лукас разроши тъмната ѝ, къдрава коса.
— Луна, корасао, бягай да си играеш. Хайде.
След това я докосна леко по рамената и я завъртя обратно. Докато се отдалечаваше, тя чу как той заповядва на сервитьорката:
— На сина ми не бива да се сервира повече алкохол. Разбрахте ли ме? Не желая всички да го гледат как се налива с пиене и буйства. Насаме може да прави каквото желае, но няма да допусна да позори семейството. Ако разбера, че се е добрал и до една капка повече, ще ви върна до един в Байро Алто да просите кислород втора употреба и да пиете собствената си пикня. Нищо лично. Предайте думите ми и на началниците ви, моля.