Лукас заръкопляска от сепарето в дъното на клуба, осветено от сини биолампи. Сол минор с нона беше един от класическите акорди на боса — истинско въплъщение на духа на саудаде. Меланхолия под слънцето на Рио де Жанейро. Недоизживяна, и все пак — удовлетворяваща емоция. Аплодисментите му отекнаха в тишината. Никой друг не ръкопляскаше. Този клуб никога не се пълнеше с много посетители, но охранителите на Лукас се бяха погрижили да го опразнят и от малкото гости по време на изпълненията на музикантите — потупване по рамото тук, шепот и подкана там. Хорхе присви очи към светлините.
Лукас стана и се приближи до сцената.
— Може ли?
Музикантите зачакаха позволение да станат. Хорхе кимна в знак на съгласие.
В сепарето го чакаше мохито, приготвено точно по негов вкус.
— Добро изпълнение. Но звучиш по-добре соло. Оркестърът те ограничава. Когато ги няма, си свободен да дадеш воля на потенциала си. Затова ли отиваш в Кралицата на Юга?
— Искам да започна да изнасям солови концерти от много време. Търсят се. Не особено често, но достатъчно. Има поръчки за изпълнители на боса.
— Наистина би било добре да го направиш.
— Може да се каже, че ти ме вдъхнови.
— Радвам се. Не ми се иска да мисля, че се опитваш да избягаш от мен.
Лукас докосна ръката, с която Хорхе държеше чашата — деликатно, почти боязливо.
— Не се безпокой. Досетих се какво решение си взел, когато не ми се обади.
— Съжалявам. Не бях прав да го правя. Хвана ме неподготвен. Уплаши ме. Не знаех какво да направя. Трябваше да отида някъде, за да помисля на спокойствие.
— Отново съм ерген, Хорхе. Свободен от онзи противен ника. Струваше ми двадесет милиона, а Сун са решили да ме съдят за още двадесет — за нанесена обида на достойнството на рода им.
— Не го казвай, Лукас. Моля те.
— Че съм го направил заради теб ли? Не съм. За кого се мислиш? Не, направих го за себе си. Но те обичам. Когато мисля за теб, сякаш горя отвътре. Искам да си част от живота ми — във всяко едно отношение. Както и да бъда същото за твоя.
Хорхе се облегна на Лукас. Главите им се опряха, пръстите на ръцете им се докосваха.
— Не мога. Животът ти е прекалено много като за мен. Родът ти… Та ти си Корта. Не мога да бъда част от семейството ви. Не мога да си се представя, седнал редом с теб на главната маса на празненството по случай рождения ден на майка ти. Не мога да понеса всички да ме гледат и да си шушукат. Не ми трябва вниманието им. Не искам хората да казват „А, този е о̀ко на Лукас. Ето защо са му дали работата“, когато свиря. Ако се омъжа за теб, с мен ще бъде свършено, Лукас.
В главата на Лукас се завъртяха десетина възможни отговора, но всеки от тях бе жесток и отровен.
— Наистина те обичам. Обичам те още от момента, в който те зърнах за пръв път в Боа Виста.
— Недей, моля те. Трябва да отида в Кралицата. Остави ме, моля те — позволи ми да си създам живот там. Не ме търси. Знам, че си свободен да правиш, каквото пожелаеш, но те моля — остави ме.
— А ти…
— Какво?
В тези думи също имаше отрова, но Лукас не можеше да се сдържи.
— Обичаше ли ме?
— Дали съм те обичал? В първия ден, в който дойдох в стаята ти за музика, ръцете ми трепереха толкова много, че едва успях да настроя китарата си. Не знам как успях да отворя уста и да запея. Когато ме помоли да остана при теб през онази вечер на балкона, ми се стори, че сърцето ми ще се пръсне. Все си мислех: „Ами ако иска да спи с мен? Аз искам да спя с него.“ Когато мастурбирах у дома, карах Жилберто да ми прожектира твои снимки и да пуска записи с гласа ти. Извратено ли ти се струва? И ме питаш дали съм те обичал. Та ти бе моят кислород. Заради теб горях.
— Благодаря… Не, това не звучи правилно. „Благодаря“ е прекалено слабо, кухо. Няма дума, която да може да изрази какво чувствам.
— Не мога да се омъжа за теб, Лукас.
— Зная.
Лукас се изправи и изглади бръчките по дрехите си.
— Съжалявам, че трябваше да направя това пред публика. Но все пак ги накарах да си тръгнат. Явно наистина съм свикнал винаги да става моето. Обещавам да не те търся, ако заминеш за Кралицата на Юга.
— Лукас.
Хорхе го притегли към себе си. Целувка.
— Ще се заслушвам да чуя песните ти — каза Лукас. — Направи ме толкова щастлив.
Щом излезе от клуба, заповяда на охранителите си да го оставят сам и се отправи към квадрант Сао Себастиао. Бегачите в Безкрайния маратон пресякоха проспект Елен Очоа по моста на десетия етаж. Барабани, зилове и напеви. Лукас обикновено гледаше с пренебрежение на любовта на Карлиньос към Безкрайния маратон, но тази вечер цветовете, ритъмът и красивите тела сякаш уцелиха някакво слабо място в сърцето му. Да можеш да се изгубиш за известно време, да не знаеш къде си или кой си, да се чувстваш свободен от костената клетка в големия затвор от скали, който обитаваш. Бе дочул, че според някой от бегачите в Маратона, именно те бяха силата, която движеше Луната в орбита около земята. Като въртележка в клетката на някой гризач, само че несравнимо по-огромна. Вярата сигурно бе много утешително нещо.