Когато влезе в апартамента си, кухненският робот му приготви мартини с дестилирания специално за него джин. Той го взе и отиде в стаята за музика. Сякаш още чуваше нотите, думите и звуците на дъха на певеца; паузите и хармониите, пленени между стените и пода. На Луната нямаше призраци, но ако имаше, щяха да бъдат именно такива: пленени думи, шепот, каменни спомени. Това бе единственият вид, в който Лукас бе готов да повярва.
Безпомощен да намери думи, с които да изрази мъката си, Лукас запрати чашата по стената. Звукът от строшено стъкло иззвънтя ясно в съвършената акустика на стаята.
Кодовете още бяха валидни. Асансьорът реагираше на командите му. В момента бе спрял в едно рядко употребявано лоби до главния вход към Боа Виста. Ботушите му оставяха стъпки в праха, който се бе трупал по пода в продължение на години. Струваше му се, че дочува стенанието на машините, които се пробуждаха за живот след толкова дълъг период на бездействие. Куполът беше матов — прашносиво полукълбо — но той знаеше, че се намира на повърхността. Спътникът му се свързваше със системите, които се задействаха една по една. Прокара пръсти по един от диваните от изкуствено отгледана кожа и остави дири по повърхността му; столовете също се включиха и се обърнаха към него. Усещаше нотката на човешко присъствие в миризмата на застоял прах, а също — лекото боцкане на електричество и слабия аромат на изгоряло от повърхностите, изложени на слънчевите лъчи.
Уегнър свали дрехите си — една по една, бавно и подчертано тържествено. После застана гол точно под върха на купола и зае пружинираща стойка — в готовност, като че ли се готвеше за бой. Тялото му изглеждаше ужасно — цялото в лилави петна, зарастващи рани и синини. Вълчата любов бе свирепа. Пое си дъх дълбоко и бавно.
— Изчисти стъклото.
Куполът стана прозрачен. Уегнър стоеше гол на повърхността на Морето на изобилието; прахът под краката му се простираше до мръсния реголит, целия нашарен със следи от стъпки и гуми, също толкова пресни, колкото и минути след като са били оставени. Скали, които са били там, отпреди да е дошъл жив човек. Далечният ръб на Месие А.
Но Уегнър бе дошъл заради друго. Той разпери ръце, погледна нагоре и видя пълната Земя, която го огряваше, надвиснала над него.
Откакто се помнеше имаше дарбата да усеща кога Земята е пълна. Спомняше си как на седем–, осем– и деветгодишна възраст се свиваше в леглото в спалнята си, заровена дълбоко навътре в тунелите на Боа Виста, и се взираше в тавана, без да може да заспи, защото отразената от Земята светлина сияеше в ума му. Когато бе на десет, единадесет и дванадесет, пълната Земя започна да го прави хиперактивен и нервен, а главата му се пълнеше с невероятни, ярки образи. Лекарите му предписаха лекарства за синдром на дефицит на вниманието. Мадриня Флавия бе изхвърлила таблетките направо в машината за рециклиране. „Детето е докоснато от Земята“, бе казала тя, „нищо повече. Никакви лекарства няма да угасят светлината, която го огрява от небето.“ Навърши тринадесет. Една нощ пълната Земя започна да го вика от леглото — мамеше го по коридорите на притихналото имение към асансьора, който водеше до купола на обсерваторията. Той влезе, затвори вратата и съблече дрехите си. Тази година, всичко у него се бе променило — тялото му бе станало по-високо, по-широко и някак по-плътно. Бе се превърнал в някой, когото сам не познаваше. Стоеше гол под земната светлина и усещаше как тя го притегля, разкъсва и разполовява на двама отделни души. Вдигна глава към небето и започна да вие. Вратата се отвори, Уегнър бе задействал около дузина охранителни системи, и Хейтор Перейра влезе в обсерваторията, където го завари как трепери и надава къси, задавени викове, гол и свит на кълбо на пода.
Хейтор не обели никому ни дума за това, което бе заварил под купола на обсерваторията.
Уегнър продължи да се наслаждава на светлината на синята планета. Тя сякаш стерилизираше раните му и облекчаваше болките му. Лекуваше го.
Разпокъсани, бели облаци се носеха бавно над Тихия океан. Синевата на Тихия океан винаги успяваше да разчувства Уегнър. Никога не бе виждал нещо по-синьо. А никога нямаше да може да ги види отблизо. Те бяха като далечно, непостижимо божество, пред което благоговееше. Вълците бяха като изгнаници, изхвърлени от рая.