— Добре съм.
Карлиньос прибра ножовете в калъфите им, един по един.
Карлиньос обикна ножовете от малък. Бодигардовете му обичаха да играят на една игра — разперваха пръстите на едната си ръка и започваха да забиват острието в масата около тях, колкото могат по-бързо. Осемгодишният Карлиньос моментално усети както сериозността на залога, така и удоволствието, което тя доставяше. Добре разбираше смисъла на риска, простотата и точността на движенията и привлекателността на ножовете, която се криеше в неусложнената им от излишни елементи простота.
Също като брат си и сестра си, Карлиньос Корта бе овладял бразилското джиу-джицу.
— Не се старае — докладва Хейтор Перейра на Адриана. — Само се шегува, преиграва и отказва да вземе боя насериозно.
Карлиньос не взимаше бойното изкуство насериозно, просто защото не можеше. Ръкопашният бой се водеше прекалено отблизо и в него нямаше никаква елегантност и достойнство. Освен това ненавиждаше желязната дисциплина и подчинение, които се изискваха от него във взаимоотношенията с майстора, който го обучаваше. Искаше да се бие бързо и опасно. Искаше изящество и бруталност — оръжие, което да бъде подходящо допълнение към тялото и характера му.
След като мадриня Флавия го завари да принтира бойни ками, Хейтор Перейра го изпрати в Школата на седемте звънеца на Мариано Габриел Демария, която се намираше в Кралицата на Юга. Учениците в това училище усвояваха всякакви тъмни умения и знания — кражба, убийство, отрови, мъчения; как да се промъкват незабелязано до жертвата, как да заблуждават околните с маниерите си; пътят на двата ножа. Карлиньос се вписа в бодигардовете и охранителите на свободна практика, сякаш бе роден да бъде там. Обучен бе в пътя на едната и двете ръце; как да се защитава, как да напада, как може да надхитри или ослепи противника си; как да го победи и убие. Порасна бърз, мускулест, гъвкав и елегантен като танцьор.
— „Корта“ на испански означава „режа“ — бе му казал Мариано Габриел Демария. — Време е да се опиташ да преминеш Изпитанието на звънците.
Сърцето на Школата на седемте звънеца представляваше лабиринт от стари тунели за обслужващи ботове, потънали в тъмнина. В тях бяха окачени седемте звънеца, които бяха дали името на учебното заведение на Мариано. Ако ученикът успееше да мине през лабиринта, без да вдигне шум с някой от звънците, се считаше, че е завършил обучението си успешно. Карлиньос успя да стигне само до третия звънец. Бесня от гняв в продължение на три дни след това, докато Мариано не отиде да поговори с него. Каза му:
— Ти никога няма да бъдеш велик. Ти си по-малкото братче. Никога няма да управляваш компанията или бюджета ѝ. Ти си изпълнен с гняв — непрекъснато напира да избликне от теб, като гной от мехур на кожата. Някои идиоти биха те посъветвали да използваш този гняв, но идиотите не оцеляват в Школата на седемте звънеца. Не си нито най-силният, нито най-умният от всички, но си онзи, който би убил за семейството си. Приеми го. Никой друг не би могъл да го направи.
Карлиньос се провали в Изпитанието на звънците още четири пъти. На петия път, успя да прекоси лабиринта, без да издаде звук. Мариано му подари комплект от два ръчно изработени ножа от лунна стомана — идеално балансирани, красиви и толкова остри, че можеха да разрежат на две някой сън.
На Карлиньос му отне пет години да проумее истината в думите на учителя му. Гневът никога не стихваше. Никога нямаше да може да се освободи от него. Независимо какво твърдяха някои терапевти. Трябваше да го приеме. Просто да го приеме.
Сега Карлиньос седеше във вече ремонтираната база и си играеше с ножовете си — въртеше ги в пръстите си, забиваше ги, подхвърляше ги и ги улавяше, докато съхранените от вакуума трупове продължаваха да лежат на повърхността отвън и да чакат Корпорацията за лунен напредък да ги прибере — въглерода и водата им бяха нейна собственост. И беше разгневен. Продължаваше да бъде толкова дълбоко разгневен.
Сестрите бяха разочаровали Лукас Корта. Токиньо го беше завел в индустриалната зона на Източна 83-та улица в квадрант Армстронг, където се намираше Хадли. Стъкло, синтеровани повърхности, високи огледала, стандартни помещения, неусложнено, високофункционално оборудване, мебели, принтирани по стандартен модел, обикновено ИИ, което го посрещна на рецепцията. Въздухът ухаеше на кипарис и грейпфрут. Помещението спокойно би могло да представлява евтин салон за красота или пък инженерна фирма на свободна практика. Хадли бе евтино място — затънтено, но подходящо за фирми с нисък бюджет. Но Токиньо твърдеше със сигурност, че това беше главният щаб на Сестрите на Господарите на Настоящето; техният дом.