— Дългосрочен проект.
— Религиите се интересуват от вечността. Работим съвместно с други групи — някои имат религиозен характер, други — философски или политически, но всички споделяме една цел: човешко общество, което е достатъчно силно и гъвкаво, за да ни заведе в галактики с нови звезди. В момента следим за протичането на пет сериозни социални експеримента.
— Пет.
— Точно така, сеньор Корта.
— Не говорете за семейството ми, като че ли са вашите опитни мишки.
— С цялото ми уважение, сеньор Корта, вие сте именно…
— Майка ми никога не би причинила това на собствените си деца — започна Лукас, но Одунладе го прекъсна на свой ред:
— Майка ви е един от най-важните участници в експеримента.
— Не сме експеримент.
— Всички ние сме експеримент, Лукас. Всеки човек. Майка ти е не просто велик инженер и предприемач, а и жена със забележителен нюх за общественото развитие. Видя какви щети причинява държавната система, жаждата за власт и територии и разединението на националностите на Земята. В Луната пък видя шанс да опита нещо ново. Хората никога не са обитавали по-опасна или по-трудна за живот среда от тази. И все пак — ето ни още тук, с градове и селища, чието общо население наброява милион и половина души. Оцеляваме и процъфтяваме. Именно ограниченията на средата, в която живеем, ни принудиха да се променим и адаптираме. Земляните са разглезени. Но хората, които ще обитават другите галактики, ще приличат на нас. Вие сте експеримент, родът Асамоа е експеримент, родът Сун е експеримент, родът Макензи е експеримент. Родът Воронцов пък е още по-краен експеримент: какво би се случило с човешките тела и общества, ако прекарат десетилетия в условия на нулева гравитация? Вие също експериментирате — опитвате нови и нови методи да се състезавате помежду си и да надделявате. Предполагам, че би могло да се нарече „дарвинизъм“.
Лукас стисна зъби пред дръзките думи на събеседничката си. Той беше манипулатор, а не манипулиран. Но не можеше да отрече, че Петте Дракона бяха изнамерили много различни начини да оцеляват и да процъфтяват на Луната. Колегите му от семейство Воронцов така и не бяха потвърдили или отрекли легендата, според която Валери Михайлович Воронцов, старият ракетен пилот от Байконур, е прекарал десетилетия в условия на свободно падане на орбиталния си кораб „Свети Петър и Павел“, и се е превърнал в нещо странно и не съвсем човешко.
— Каква е причината за честите посещения на една от сестрите ви при майка ми?
— Майка ви сама помоли за това.
— Защо?
— Шпионирате брат си, но майка си — не, така ли?
— Уважавам майка си.
Сестрите се спогледаха.
— Майка ви се изповядва — каза майка Ондуладе.
— Не разбирам.
— Тя знае, че скоро ще умре.
Таксито затвори вратите си след Ариел. Тя вдигна ръка и те се открехнаха леко, колкото да се чуе гласът ѝ.
— Моля?
— За малко да ми откъсне пръста!
Вратата се бе затръшнала бързо и силно точно под носа на Марина.
— Ще те компенсираме. Скъпа, вече сме говорили за това. Не можеш да дойдеш с мен.
— Трябва да дойда с теб — каза Марина.
Тази сутрин, принтерът ѝ беше изплюл един мъжки костюм като за фламенко. Панталонът ѝ допадаше доста, въпреки че не можеше да спре да дърпа сакото надолу в опити да прикрие задника и бедрата си. Колкото до обувките — вече бе свикнала да ги препрограмира. Не глупавите, дълги токчета — те не си заслужаваха труда, а истинските обувки. Добавяше по ред код тук или там, за да ги направи по-удобни и да прилегнат по-добре на извивките на ходилото ѝ; после слагаше грайфери на подметките, и ги правеше по-стабилни. Мода за телохранители.
— Заповядвам ти.
— Не приемам заповеди от теб, а от майка ти.
— Иди да говориш с нея тогава — каза Ариел и затвори вратата на мотрисата.
Преди още да измине една пресечка, Хети вече бе спряла мотриса за Марина, която се качи и последва повереницата си.
Ариел бе застанала пред таксито на Марина и я чакаше да слезе. От време на време дръпваше от електронната си цигара с театрално нетърпение. Бяха спрели пред една стара постройка в Орион, Западна 65-та улица — удобно близка от центъра, но похабена и незабележима. „Нарочно са я избрали такава“, помисли си Марина.
— Обществото на лунарианците — осведоми я Хети.
— В този клуб не се допускат външни лица.
— Охранители, обаче, сигурно се допускат.
— Не и в този клуб.
— Няма да те оставя.
Ариел се обърна към нея, освирепяла, и изсъска:
— Ще вземеш ли поне веднъж да направиш, каквото ти казвам? Поне веднъж?
Марина потисна усмивката си на задоволство. Пряко попадение.