— Добре, добре. Но има още нещо.
— Какво пък сега? — озъби ѝ се Ариел.
— Имаш бримка на левия чорап.
За секунда, Ариел придоби такова изражение, сякаш щеше да се взриви на място. Очите ѝ се разшириха, сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите. След това избухна в безпомощен смях.
— Би ли изтичала до обществения принтер за нов чифт, моля те? — заповяда ѝ. — Бейжафлор вече ти изпрати файла.
— Но какво им е…
Марина се спря. Нямаше смисъл. Хети я заведе до най-близкия принтер, който се намираше на долния етаж. Ариел огледа внимателно новия чифт чорапи, след което свали стария и се преобу.
— Не би ли било по-добре да идеш на някое по-закътано място? — попита я Марина. Не се боеше да изказва мнения, на които никой служител нямаше право.
— Ама че си землянка, за Бога.
Ариел оправи роклята си с разфокусирания поглед на човек, чийто спътник му проектира пряк запис от обществените камери, за да се огледа.
— Ще се върна след час.
Видия Рао чакаше Ариел в лобито. Тя огледа главния щаб на Обществото на лунарианците с неодобрение. Имаше килим. Тя ненавиждаше килимите. Този беше болнавозелен, изпъстрен с петна и разплетени нишки. Ни най-малко поддържан. Такива бяха и кърпените дивани от изкуствено отгледана кожа — принтирани по толкова стар модел, че отдавна бяха спрели да бъдат „ретро шик“ и вече представляваха грохнали от старост боклуци. Слабо осветление. Атмосферата беше някак колежанска, общежитна — като старо помещение за колоквиум от някоя забутана специалност. Въздухът ѝ напомняше на джин: затворен на едно и също място с години.
— Заповядайте — посочи ѝ Видия Рао няколко дивана, разположени около една ниска маса. — Нещо за пиене.
— Блъди Мери — поръча Ариел и опъна електронната си цигара. Един бот ѝ донесе питието, а на банкера — вода. — Чакаме ли още някого?
— Боя се, че днес ще бъда само аз — каза Видия.
То опря длани на коленете си — изправена, енергична поза. Ариел отпи от коктейла си.
— Успяхте в начинанието си, доколкото разбрах — вдигна чашата си Видия.
Ариел прие тоста и отпи отново.
— Какво постижение. Как е майка ви?
— Точно сега е трудно да се каже. Направи някои промени в структурата на фирмата ни.
— Зная.
— Тримата Августейши ви го предсказаха, така ли?
— Просто обичам да следя светските и новинарските канали.
— Защо ме повикахте, Рао?
— Спомняте ли си последната ни среща, когато ви казах, че искам да ви купя?
— Каква цена предлагате?
— Обществото на лунарианците списва вестник — редовно издание, в което публикуваме трудове относно различни случаи, свързани с лунната независимост от икономическа, политическа, социална, културологична и екологична гледна точка. Охотно приемаме капитал от спонсорите.
— Какво точно ми предлагате?
— Да участвате в един политически научен труд, който ще напишем аз, Мая Ийп, Роберто Гутиерес и Юри Антоненко. В него предлагаме три алтернативни обществени структури, които биха спомогнали за разпускането на КЛН и установяването на лунно правителство. Алтернативите ни варират от чиста демократична система до микрокапиталистичен анархизъм.
Ариел допи Блъди Мерито. Най-хубавата закуска на света.
— Мисля, че когато говорихме за последно, ви споменах, че съм от семейство Корта, и като такава не се интересувам от демокрация.
— Да, именно така казахте. Но тук става въпрос само за един научен труд. Не искаме от вас да подпишете декларация за независимост с кръвта си.
— Е, стига да не се налага да чета разни неща — каза Ариел и подаде празната си чаша на обслужващия бот.
— Трамваят на Лукас пристигна — обяви Йеманджа.
— Оставете ме сама — обърна се Адриана към Хейтор Перейра и Хелен де Брага.
Хелен докосна с пръсти дланта ѝ, докато минаваше покрай нея.
— Всичко е наред — успокои я Адриана.
За разлика от Рафа, Лукас не би изпаднал в гневен изблик. Нямаше да има крясъци, буйствания или цупене. Но щеше да бъде бесен. Адриана го чакаше в павилиона на Девата на Роча, разположен под каменното лице на Оксум.
Две целувки. Старателен, както винаги.
— Защо не можа да ми се довериш?
И директен, разбира се. Открито я обвиняваше в лична измяна. Силна карта. Да излъжеш собствения си, верен син.
— Бих била длъжна да кажа и на останалите. Нямаше да мога да го скрия от Рафа.
— Винаги съм бил дискретен.
— Така е, Лукас. Никой не е по-дискретен или достоен за доверие от теб.
— И никой не е направил повече за компанията.
Адриана знаеше, че той разполага със силни карти, но все пак бе изиграл Валето на вината прекалено рано.