— Кога щеше да ни кажеш? На някое друго празненство по случай празник на семейството? На рождения ден на Луна?
— Достатъчно, Лукас.
— Кога, мамо?
— Стига, Лукас. Не мога да понеса такова нещо от теб.
Лукас преглътна гнева си и наведе глава.
— Колко още ти остава?
— Няколко седмици.
— Няколко седмици!
— Исках да ти кажа…
— Тъкмо колкото да се сбогуваме. Благодаря. Какво мислеше, че ще направим, когато разберем?
— Това би променило всичко. Виждам как ме гледаш в момента, а ти знаеш от едва… колко? Пет часа? Вече не съм ти майка. Не съм Адриана Корта. Превърнала съм се в ходещ труп.
Още по-лошо от погледа, с който Лукас издаваше тези мисли, бе изражението му сега — на съжаление. Адриана не търпеше съжалението — сълзливите, захаросани успокоения, които предизвикваше, търпеливата усмивка, която прикриваше дълбокото отвращение в него. „Няма да ти позволя да ме съжаляваш.“ Смъртта ѝ беше само нейна работа. Приближаването ѝ нито я потискаше, нито я натъжаваше. Децата ѝ щяха да ѝ я отнемат, да ѝ дадат нова форма и значение и да вземат контрола на положението в свои ръце, докато тя не се превърнеше в незначителна подробност — старицата, която бавно вехнеше, сгърбена в креслото си.
— Не съм казвал нищо на останалите.
— Благодаря ти.
— А самият аз го разбрах от Сестрите на Господарите на Настоящето.
— Неблагоразумно от тяхна страна. Така рискуват спонсорството ми.
След като Лукас се качи във влака на Централната гара в Хадли, Мае Одунладе се бе свързала с Адриана. Лукас вече знаеше каква е причината за посещенията на Ирма Лоа. Беше ги принудил да му я разкрият, след като бе заплашил Сестрите, че ще прекрати финансовата помощ, която им оказваше семейството, след смъртта на майка си. Адриана му беше бясна за това. Отново се беше проявил като манипулатор, скрит под маската на безукорната любезност. Имаше право да му е ядосана — независимо от това какво е направила тя самата.
— Не биваше да си играеш на династия със семейството ни.
— Лукас, винаги опира до династиите. Абсолютно винаги. Просто исках най-доброто за всички вас. За семейството.
Лукас бе готов да се съгласи с това. Самият той винаги бе искал същото. Сега беше моментът да изиграе картата си. Адриана го бе принудила да го направи.
— В името на най-доброто за семейството ли направи Ариел наследник на Корта Хелио?
— Да.
— Не Рафа, не…
— Теб?
— Рафа би погубил компанията. Знаеш това. Ариел си има собствен живот и кариера. Мислиш ли, че ще иска да бъде хведжанг на Корта Хелио?
— Може би не, но така реших. След като почина, Ариел ще стане главен директор на компанията. Не хведжанг. Въведох нова титла с точно определени длъжности, специално за нея. Ти и Рафа ще запазите позициите и отговорностите си. Тримата ще работите заедно.
— Сестринството ли ти подшушна тази идея?
— Тези приказки са под достойнството ти, Лукас.
— Ами ние?
— Кои „вие“? Ти и Рафа ли?
— Ние. Ти и аз, мамо.
— Лукас, Лукас… Точно затова исках цялата тази работа да почака, докато умра.
— Мисля, че заслужавам обяснение.
— На Луната сме. Няма никакво значение кой какво заслужава. Ариел ще бъде чоего на Корта Хелио.
— Както вече споменах, не съм съобщавал новината на никого. Досега.
Адриана знаеше, че ще се стигне до това, но манипулативната, подла заплаха все пак накара сърцето ѝ да замре.
— Именно заради такива неща гледах да те държа колкото мога по-далеч от трона на династията, Лукас.
Нанесла му бе най-силната, окончателна обида. Раната, която никога нямаше да зарасне. Ъгълчетата на устните на Лукас потрепнаха.
— Ще оспоря решението ти.
— Аз не съм ти враг, Лукас.
— Ако действаш в ущърб на Корта Хелио, значи си. Дори ти, мамо. Нарани ме. Не мисля, че някой би могъл да ме нарани по-дълбоко от това. Няма да мога да ти го простя.
Той се изправи, стисна пръсти и се поклони пред майка си. Нямаше целувки на раздяла. Във въздуха се мержелееше дъга — слънчевите лъчи на Боа Виста огряваха струите на водопада.
— Лукас.
Той вече се отдалечаваше към гарата.
— Лукас!
— Може ли да вляза?
— Недей, Лукас, моля те. Няма да можеш да ме разубедиш.
— Не искам да те разубеждавам.
Бе застанал пред камерата на вратата на Хорхе. Чувстваше се така, сякаш всяка кост в тялото му се е превърнала в лунен прах и се крепи на крака само със силата на волята си.
— Влез. Хайде, влез.
Когато пристъпи през прага, Лукас не обели и дума за съкрушителната случка, но Хорхе го притегли към себе си, прегърна го и го целуна. После го задържа в прегръдките си. Двамата останаха притиснати един към друг дълго време в тясната, миризлива стаичка, а после — на малкото легло.