След това Лукас облегна глава на корема на Хорхе, който беше в много добра форма като за музикант — стегнат и гъвкав.
Апартаментът бе разположен в едно от високите нива на квадрант Санта Барбра и тънеше в мизерия — стаите бяха малки и претъпкани, а въздухът — застоял и неприятен, сякаш бе захабен от прекалено многото дробове, през които беше минал. Леглото, макар и тясно, заемаше почти цялата спалня. Китарата висеше на стената и сякаш ги наблюдаваше мълчаливо — като икона или може би друг любовник. Събуждаше у Лукас неприятно чувство — дупката ѝ приличаше на окото на някой циклоп или пък уста, разтегната в ужасѐн писък.
— Майка ти жива ли е още?
— Не, почина при земетресението в Аристарх.
Лукас усещаше дъха, ударите на сърцето и плавния ритъм на речта на Хорхе.
— Работеше за вас. Беше селеноложка. Лунни камъни и прах.
На луната често имаше леки земетресения — послетрусове след сблъсъци, разширяване заради температурните промени в нагрятата от слънцето кора: трусове, които сякаш напомняха на хората, които лазеха по и под кожата на Луната, че тя не е просто някакъв мъртъв каменен череп, който се носи в космоса. Караха постройките да треперят и вдигаха праха по повърхността. Веднъж на всеки няколко лунни месеца имаше и по-сериозни земетресения — сеизмични трусове с дълбочина от по двадесет или дори тридесет километра, които прекъсваха дейността на хората в подземните градове, напукваха стените и капаците на контейнерите газ, късаха електрическите жици и железопътните релси. Едно от тях бе срутило базата за проучвания и ремонти в Аристарх, която бе погребала под себе си двеста души. Самата постройка беше евтина и набързо построена. Някои от случаите все още се разглеждаха в Съда на Клавиус, който определяше съответните обезщетения за трудови злополуки.
Лукас обърна глава, за да погледне Хорхе в очите.
— Съжалявам.
— Имаш късмет — отговори музикантът. — Имаш късмет, че твоята е още тук.
— Зная. И ще се грижа за нея, ще я защитавам и ще остана да ѝ държа ръката до сетния ѝ дъх.
— Обичаш ли я?
Лукас се изправи и седна на леглото. В очите му проблесна гняв и Хорхе усети, че го дострашава за момент.
— Винаги съм я обичал.
— Не биваше да питам.
— Напротив. Никой не ме беше питал досега. Всяка седмица отивам да се видя с нея и никой досега не се е сещал да ме попита дали го правя, защото се чувствам длъжен, или защото я обичам. Рафа е любвеобилен. Но Лукас? Той е студен. Хитър. Лукасиньо, синът ми, е по-важен от целия свят за мен. Същинско съкровище. Чудо. Но никога не бих могъл да му го кажа. Думите се оплитат. Всичко се обърква. Толкова е трудно. Как им е толкова лесно на разните Рафовци по света?
Лукас приседна на ръба на леглото. Стаята бе толкова тясна, че голите му крака стигаха до хола.
— Поне ми позволи да ти наема приличен апартамент в Кралицата.
— Добре.
— Прекалено бързо се съгласи.
— Аз съм музикант. Музикантите никога не отказват безплатен подслон.
— Бих искал да дойда да те послушам. Някой ден.
— Някой ден. Но още не. Ако нямаш нищо против.
— Съгласен съм.
Хорхе придърпа Лукас до себе си и той се притисна към него — коремът му се опираше в гърба му, а задникът — в топките. За момент се почувства чист и невинен, свободен от минало и бъдеще, от историята си и отговорностите си.
— Изпей ми нещо — прошепна. — „Aquas de Marco“.
Майстор-готвачът Марин Олмстед беше болен. Майстор-готвачът Марин Олмстед не беше болен. Готварската професия бе най-нездравословната от всички. Работното им време бе хаотично и прекалено дълго, а работните места — претъпкани и неприятни, а въздухът им бе наситен с пара и дим. Подлагаха телата си на непрекъснато изтезание. Но никога не прекарваха ден далеч от кухнята. Майсторите нямаха право да се разболяват. Когато Марин помоли Ариел да го замести в оповестяването на решенията на Павилиона на Белия заек пред Ейри на Орела на Луната, понеже се е разболял, тя моментално усети опашатата лъжа. Джонатон Кайод искаше да говори с нея.
Охранителните мерки бяха дискретни, но започнаха още в мига, в който Бейжафлор ѝ повика такси за Ейри. Заедно с Марина бяха подложени на щателна проверка и минаха през скенер, още преди таксито да се скачи с асансьора за коли и да започне да се катери по югоизточната стена на центъра на Антарес. Една елегантна икономка, облечена в костюм с болеро и шапка, учтиво покани Ариел да я последва и я поведе през терасираните градини.
Орелът на Луната тъкмо пиеше чай в Оранжевия павилион. Ейри, жилището му, представляваше група беседки, построени така, че да гледат към красивите гледки наоколо — градини, разположени на етажи и решени в различни цветове. Оранжевият павилион бе обграден от декоративни цитрусови дървета — портокали, кумкуати и бергамот, смалени от учените в отдела по генетика на АКА. Гледката беше зашеметяваща — Ейри се намираше по средата на високата централна ротонда, около която бяха събрани жилищата на квадрант Антарес. Бе достатъчно високо, за да има панорама и достатъчно ниско, за да бъде част от аристократичните райони. Ариел затаи дъх от възхищение. Чувстваше се, все едно е стъпила на ръба на вечността. Квадрант Антарес беше с осем часа по-назад от квадрант Водолей, затова тъкмо се зазоряваше. Петте проспекта бяха огрени от ко̀си лъчи златиста светлина, а в сумрака проблясваха лампи, далечни като съзвездия. Тази гледка принадлежеше само и единствено на Орела.