— Заплаши ли и Макензи с подобни последствия, ако не се съгласят?
Утрото вече бе настъпило. Започваше поредният прекрасен ден в квадрант Антарес.
— Понякога забравям колко малко опит има семейството ти с истинската политика.
Ариел бавно издиша струйка син дим, който се завихри над ръба на главозамайващата бездна, пълна с балкони, платформи, первази и стълбове. На дъното ѝ се намираше площад Хан Инг.
— Майната ти, Джонатон.
— Искам да предадеш съобщението ми на майка ти.
— Не съм ѝ посредник.
— Така ли? Мислех, че си най-довереният ѝ шпионин.
— Ако мога да помогна на семейството си, ще го направя.
— Разбира се. Постъпи етично. Но аз знам, че информацията за Морето на драконите не е стигнала до семейството ти от Павилиона на Белия заек.
Ариел отпи хладнокръвно от мартинито си. Надяваше се да помогне на сърцето ѝ да започне да бие отново. Той знаеше. Да си признае ли? Да отрече ли? Ръката ѝ, облечена в официална ръкавица, остави мартинито обратно на масата, без да трепне.
— Срещу Обществото на лунарианците не се води война. Опазили ни боговете от такава. Многото закони водят до липса на справедливост. Тук дори няма конфликт на интересите.
— Но идеята е в конфликт с моите интереси. Интересите на КЛН. Вие не сте граждани, а клиенти. Никога не го забравяйте. Много е интересен онзи трактат, под който си се подписала. Наистина много интересен. Но и без значение. Политическа теория? Жителите на Луната са прагматици. Ще го прочетат само малкото обичайни приказливци, които имат интерес към такива неща. Но ако започнеш да пишеш за нещата, които наистина имат значение — като Четирите Насъщни, например… Е, това би могло да причини социално напрежение, или дори — паника. КЛН не може да остави такива действия без последствие. Ти се стремиш към съдийски пост. Не го отричай, Ариел. Амбициите ти са достойни за възхищение, но не забравяй, че назначенията в Съда на Клавиус зависят от КЛН.
— Джонатон, пак повтарям…
— О, по дяволите. Хайде. Говори с майка си. Убеди брат си. Покани ме на сватбата. И нека е пищна. Обичам хубавите сватби.
Икономката се появи отново. Аудиенцията бе приключила. Джонатон Кайод откъсна втори бергамот от дървото и го протегна към Ариел тъй внимателно, сякаш ѝ подаваше бебе или живо сърце.
— Вземи. Ако го сложиш в средата на апартамента ти, уханието му ще изпълни всяка стая.
Събитието май беше по случай приема на Моди или пък ежегодната сбирка на колоквиума от седемдесет и девета година, но беше десетото за последните пет дни, часът беше един и половина и Марина копнееше за дома си и леглото си толкова много, че ѝ идеше да се разплаче. Седеше на бара, облечена в роклята си на Жак Фат, отпиваше чай от чашата си и следеше с поглед Ариел, която минаваше от група на група и от разговор на разговор. Едни и същи лица, едни и същи теми. Баналността бе убийствена. Марина предполагаше, че и това е умение. Не беше важно какво се говори, а кой го казва и на кого. Официалните ѝ червени обувки на тънък ток бяха толкова тесни, че не можеше да помръдне пръст и на милиметър. Събу ги и почувства толкова огромно и моментално облекчение, че бе почти болезнено. Краката ѝ бяха подути и измъчени, а мускулите ѝ се отпускаха за пръв път от часове; едва се сдържа да не изохка. След това нахлузи меките, ниски пантофки, като потрепваше от болка от време на време.
Ариел продължаваше да обикаля антуража си.
След като обу прекрасните, меки обувки, Марина вдигна поглед и веднага видя ножа. Или по-скоро — неминуемата поява на ножа; движението на ръката, отмятането на сакото встрани и блясъка на метал сред антуража. Нож. Изваден.
Замахване.
Но тя още имаше мускулите на новополунчена. Когато се хвърли напред от стола си, прелетя през една четвърт от помещението с един-единствен скок. Блъсна нападателя, който тъкмо се бе засилил да забие ножа в сърцето на Ариел, и отклони удара. Острието прониза няколкото пласта дантела и коприна на Живанши и достигна до гърба на Ариел. Кръв. На Луната, кръвта бликаше бавно и нависоко. Ариел падна на земята. Нападателят се окопити и се обърна за втори удар. Явно бе лунарианец по рождение — висок, лек и бърз. По-бърз от Марина. Премести ножа в ръката си. Оръжията на Марина бяха скрити прекалено надълбоко в глупавия ѝ тоалет. Тя се огледа за нещо, което би могло да ѝ послужи, и го намери, тъкмо когато нападателят се хвърли към нея с ножа си — хвана електронната цигара на Ариел и я заби с всички сили под брадичката му. Цялата. Юмрукът ѝ опря в наболата му брада. Чу се хрущене на кост. Върхът на цигарата проби черепа на темето му, и мъжът се загърчи. Марина продължаваше да стиска цигарата здраво, да го държи, набучен на нея, и да следи очите му. Когато видя, че в тях вече няма живот, тя пусна копието си и тялото се свлече на едната си страна на пода. По титаниевата цигара се стичаше кръв и обагряше пръстите ѝ. Кръвта от раната на Ариел бе опръскала лицето и роклята ѝ. Самата Ариел лежеше в тъмна локва от собствената си кръв, задъхваше се и трепереше. Антуражът я бе наобиколил — в кръг, както си беше винаги — и гледаше надолу към нея. Израженията им ясно говореха: „Ужасени сме. Загрижени сме. Не знаем какво да направим.“