— Лекар! — извика Марина и коленичи до Ариел. Къде трябваше да се натиска? Как можеше да спре кръвта? Беше толкова много. Кожа и разрязана плът.
— Лекар!
Девет
Той е тук от самото начало — седи и чака да заговоря за него, слуша разказите за най-различните ми преживявания и прегрешения и се усмихва — понеже аз съм инженер и би трябвало да бъда по-сериозна, по-делова. Винаги е бил невероятно търпелив. Ще трябва да почакаш още, Карлос. Но не много.
Ачи напусна. Нито сме се виждали, нито сме разговаряли оттогава. Аз работех. Бях заета. Нямах време да се отдавам на сантименталности. Колко бях продуктивна само! Нямах време да усещам липсата ѝ. Беше хубаво, че си е тръгнала — любовта само щеше да ме разсейва. Имах да градя бизнес.
Бях толкова заета, че пропуснах Лунния си ден.
Но това е лъжа. Лъжа е и че Ачи не ми липсваше. Липсваше ми толкова много, че чувството се бе превърнало в постоянна болка дълбоко в мен — като вакуум. Липсваше ми колко мила и колко сериозна беше; липсваха ми дребните ѝ жестове на обич, като чашата чай, която оставяше до леглото ми всяка сутрин, или прилежно сгънатия работен костюм. Липсваше ми как нейната подреденост компенсираше моята немарливост. Липсваше ми вниманието ѝ към детайлите — начинът, по който някак си оправяше и поддържаше спретнато всичко наоколо, независимо дали в апартамента си, в някой хотел или в някоя капсула. Как нещата бяха винаги успоредни или под прав ъгъл към стените. Липсваше ми как не успяваше да схване шегите ми или пък тежкият акцент, с който говореше португалски. Толкова много неща! Изтиках ги някъде надълбоко в паметта си и се постарах да не мисля за тях, защото те ми напомняха колко много ще изгубя, ако реша да остана на Луната. Възможността да дишам свободно. Да усещам лъчите на слънцето върху голата си кожа. Да погледна нагоре и да видя откритото небе. Далечния хоризонт. Луната, която се носи над ръба на света и хвърля сребриста пътека по повърхността на океана. Океани от вода, а не от прах. И вятъра. Слушайте!
Работех като дявол — моделирах, проектирах, правех планове. Щеше да се получи. Беше много просто. Но тежката работа взима тежък дан от духа и стомаха ти. Имах нужда от почивка. Почивка като за Адриана Корта. Бившите ми съученици от ДЕМИН биха се гордели с мен. Обикалях и дванадесетте бара на квадрант Орион. В деветия не влязох, а паднах през вратата. На десетия приемах облози за това колко висока кула от чашки за шотове ще мога да построя на бара. Петнайсет чашки. В единадесетия седях в едно сепаре, опряла чело в челото на едно симпатично момче от семейство Сантос с големи очи и завалено му обяснявах за плановете и амбициите си, докато той ме зяпаше с големите си очи, сякаш му е интересно. Така и не стигнах до дванайсетия бар. Вече бях в леглото на Сантос Големите Очи. Където се показах като извънредно лош любовник. Плаках през цялата нощ. Той бе достатъчно мил да плаче заедно с мен.
Не се обадих на семейството ми дълго след Лунния ми ден. Боях се, че това ще ме накара да се почувствам сякаш съм взела ужасно решение, а връщане няма. След това обаче си помислих, че през по-голямата част от човешката история, миграцията е представлявала еднопосочно пътуване. Семействата в Португалия някога са имали традиция да организират погребения за децата, които заминават да водят нов живот в Бразилия. Възможността за избор е просто приказка, която си разказваме за успокоение. Животът е поредица от врати, които се отварят само в едната посока. Никога не можем да се върнем обратно. Това е новият ни свят и не ни остава друго, освен да устроим живота си в него колкото можем по-добре. Но все пак продължавах често да слушам музика от стария свят — песните, които майка ми обичаше и пееше, докато работеше вкъщи. Мелодиите сякаш долитаха от синята планета над главата ми и се приземяваха върху новия пейзаж, който бях открила — пейзаж, който не се състоеше от грозни, сиви хълмове, скали и бразди, а от хора. Единственото красиво нещо на Луната са хората.