И така — вече се бях превърнала в лунарианка. Бях се обвързала безвъзвратно с този нов свят и новия ми живот на него. Имах идея, разполагах и с пари — ако новополунчените решат да емигрират, онази част от таксата, която си им заплатил отначало и която е предназначена за обратното ти пътуване до Земята, ти се възстановява, след като от нея ти се приспаднат натрупаните сметки и други такси, които неизбежно съпътстват живота тук. Купих конвертируеми облигации в КЛН — безопасна, стабилна инвестиция с висока възвръщаемост. Разполагах и с екип от юридически и проектантски ИИ, както и идея, която нямах търпение да изпробвам в действителност.
Онова, което си нямах, беше представа. По-точно казано, нямах представа как да превърна всичко това в бизнес. Нямах бизнес план. Това беше инженерство, различно от онзи вид, с който бях запозната — как се гради фирма, която да работи добре.
След това срещнах Хелен. Бях пуснала обяви на черния пазар за поста „управител на финансите“ — никой от моите хора не го биваше с парите, включително и мен. Процесът бе нелегален, което бе същинско удоволствие за мен: кодирани съобщения — по онова време още нямахме спътници — и тайни срещи в чайни, които променяхме в последния момент и провеждахме в някое друго заведение. Не можех да рискувам от Метали Макензи да разберат за плана ми. Мислите, че лунното общество е безконтролно, но ви казвам — в ранните дни бе истински хаос. И изведнъж, тя се появи — жена от Порто, която бе идеално запозната с характера на работата и знаеше кои въпроси да зададе и кои — не. Но ако трябва да съм честна, онова, което затвърди окончателно решението ми да я назнача, беше фактът, че говореше португалски. Вече бях научила английски и тъкмо учех глобо, който започваше да измества останалите езици, най-вече защото машините разбираха акцента му най-добре, но някои неща можеш да кажеш само на собствения си език. Разбирахме се една друга.
Работили сме заедно всеки ден оттогава досега. Тя е най-старата и най-близката ми приятелка. Никога не би ме разочаровала — въпреки че, както добре разбирам, аз съм я разочаровала неведнъж. Тя ми каза: „Не говори за пари. Никога. И не се съгласявай да плащаш за нищо, докато аз не ти кажа. Никога. А ти трябва и проектов инженер. Аз познавам подходящ човек — един млад бразилец, родом от Сао Пауло, на когото му остават три месеца.“
Този бразилец беше Карлос.
А какво арогантно копеле беше само. Бе висок, привлекателен, забавен и прекрасно разбираше това. От него лъхаше и чувството на превъзходство, характерно за жителите на Сао Пауло — по-хубаво образование, по-хубава храна, по-хубава музика, по-добра работна етика. Обитателите на Рио де Жанейро пък на практика живееха на плажа и всеки ден оставаха да пият чак до среднощ. И не пипваха работа. Срещнахме се за пръв път в един бар, където си поръчахме спагети „Ширатаки“. Сигурно ви се струва странно, че съм запомнила тази подробност. Но аз си спомням всичко за онази вечер. По онова време ежедневното облекло в стил осемдесетте години бе излязло на мода и двамата бяхме облечени в панталони с цвят каки и хавайски ризи. Той реагираше на всяка моя дума така, сякаш е най-голямата нелепост, която някога е чувал. Бе арогантен, досаден и сексист, и истински ме ядоса. Започнах малко да го намразвам. След това го попитах:
— С всички жени ли имаш някакъв проблем, или само с мен?
През следващия час, той ми описа в подробности бизнес плана, който впоследствие щеше да послужи за основа на Корта Хелио.
А колко забавна бе първата година, която прекарахме в преследване на мечтите и идеите си по цялата Луна. Един Бог знае как успявахме да си осигурим достатъчно въздух, за да дишаме. Парите, които КЛН връща на онези, които решат да останат, са сериозна сума, но се изплъзват между пръстите като прах — дори когато управителят на отдел „Финанси“ и проектовият инженер спят на пода в апартаментите на приятелите ти и искат от теб да покриваш само разходите им за Четирите Насъщни. Заседанията, предложенията, проспектите, обещанията. Отказите. Бързо научихме, че моменталното „не“ е по-добро от дълго проточилото се „може би“. Вълнението, когато най-после успяхме да си осигурим истински, надежден спонсор и да впрегнем минибитовете му на работа. Аз бях пределно ясна: не исках инвеститори от Земята и не се интересувах от частни инвестиционни фондове. Не исках да действам като семейство Сун, които бяха принудени непрекъснато да се борят за независимост от контрола на Пекин. Исках да бъда като семейство Макензи. Те бяха успели да изградят истинска лунна корпорация. Боб Макензи бе продал всичко, което притежаваше на Земята, бе прехвърлил капитала си на Луната и бе осведомил семейството си: „Макензи вече са лунарианци.“ Или всичко, или нищо. Аз се бях обвързала с Луната безвъзвратно — не можех да се върна на Земята, не исках и тя да идва при мен. Жителите ѝ щяха да бъдат клиенти, а не собственици на компанията ми. Корта Хелио щеше да бъде изцяло моя рожба. Хелен де Брага е най-скъпата ми приятелка и член на борда на директорите, но никога не е била собственик.