Скупчихме се още по-близо един до друг в тясната капсула с бутилка евтина водка от ВТО и се напихме до почти опасна степен. Заведох Карлос в тясното си легло, където двамата правихме тих, див секс с блажени, глуповати усмивки на лицата, докато всички останали спяха около нас.
Заченахме цял град в онова легло. Тези две капсули, свити зад мъничкия си насип от реголит, се превърнаха с течение на годините в Жоао де Деус.
Не се омъжих за Карлос веднага. Исках да изпипам ника добре, а освен това бяхме прекалено заети след полевото изпитание в Морето на изобилието. Обадих се на клиентите ни и запазих билети — двупосочни, от Земята до Луната и обратно, за шестима души. Двама от тях бяха от ЕДФ/Арева, двама — от ПФЦ Индия и двама от Кансай Фюжън. Работехме за тях от месеци — конференции с видеовръзка, презентации, бизнес предложения. Знаех, че искат да се освободят от дуопола на Америка и Русия върху залежите от хелий-3 на Земята — той поддържаше цените в производството на енергия чрез термоядрен синтез прекалено високи и спъваше развитието на бизнеса. Същото, като в ерата на петрола.
Това беше най-големият риск, който поехме. Изпълнителни директори от три от по-малките компании за термоядрен синтез на Земята да пристигнат на Луната по едно и също време? Дори Макензи щяха да се усетят за какво става дума. Въпросът не беше дали ще предприемат нещо, а кога. Единственото ни предимство беше, че не знаеха кои сме. Все още. Ако успеехме да приключим с демонстрацията, преговорите и подписването на договора, преди Боб Макензи да пусне остриетата си по петите ни, щяхме да имаме шанс да защитим договора в Съда на Клавиус.
Настанихме ги в най-хубавия хотел на Меридиан. Поехме разходите за Четирите им Насъщни. Купихме вино за делегатите от Франция и уиски — за делегатите от Индия и Япония. Както вече споменах, изразходвахме парите със скоростта, с която изразходвахме кислорода си.
В навечерието на деня, в който бе планирано да придружим клиентите до Морето на изобилието, от Метали Макензи откриха какво се опитваме да направим. Получих съобщение от базата ни в Морето — работници в костюми с логото на Метали Макензи бяха взривили прототипния екстрактор, а в момента унищожаваха контейнерите за летливи вещества. После тръгнаха към базата. Пристигнаха в базата… След това, съобщенията прекъснаха.
Спомням си, че седях в стаята си, без да имам никаква идея какво да правя. Не знаех как да се чувствам. Цялото ми тяло бе изтръпнало. Приличаше на свободно падане. Гадеше ми се. Екстракторите, работата ни — но не само това. Много повече от това. Животът на хората, с които се бях смяла; хора, които се бяха превърнали в семейство за мен. Хора, които ми имаха доверие. Бяха мъртви, защото ми се бяха доверили. Бях ги убила. Осъзнах, че сме били просто деца, които си играят на бизнес. А Макензи бяха възрастни, които не си губеха времето с игри. Бяхме като хлапета, които са паднали в капана на собствената си наивност. Седях си в стаята и си представях как остриетата на Макензи се качват в асансьора, минават по коридора, стигат до вратата ми.
Карлос бе този, който ме спаси. Той ме свали обратно на повърхността. Той бе моята гравитация. „Ще спечелим, като сключим сделката и подпишем договора“, каза ми той. „Ще спечелим, защото така ще успеем да построим Корта Хелио.“
Това бе първият път, в който чух името на бъдещата си компания.
Карлос нае бодигардове, които да пазят хората и инвентара ни, от собствения си джоб. Аз пък запазих места за клиентите на лунното въже и ги осведомих за промяната в плановете ни. Щяхме да ги завъртим около Луната на лента и да ги заведем във Фарсайт, където се намираше вторият прототип на екстрактора ни за хелий-3.
Карлос ме беше осведомил за това правило още на първия ден от работата си като проектов инженер: никога не бива да се построява само един прототип.
Качихме клиентите на една капсула, която ги завъртя над лунната повърхност, а ние пристигнахме със следващата. Показахме им как работи екстракторът ни — след това вкарахме хелия, който бяхме добили с негова помощ, в реактора на Университета във Фарсайт.
С последните си пари наехме правни ИИ, които да изготвят договора за производство, и го подписахме още същата вечер.
Оказа се, че са ни останали още мъничко пари. С Карлос похарчихме почти всички минибитове, за да наемем ИИ, което да ни изготви брачен договор. А после използвахме съвсем последните, за да организираме сватбеното тържество.
Колко евтино и колко хубаво беше всичко. Хелен ми беше шаферка. Присъстваше само още един човек — служителят на КЛН. След това отидохме да замразим от спермата и яйцеклетките си. Нямахме време за романтика или семейство. Имахме да строим империя. Все пак искахме деца и династия — искахме някой, който да наследи богатството ни, след като успеем да го натрупаме. Но това можеше да отнеме години, или дори десетилетия.