Не съм си и помисляла за тях от четиридесет години. Но сега си спомням. Напоследък често се връщам към миналото — различни случки от него ме навестяват неканени. Повтарям си, че не съжалявам за нищо, но наистина ли е така?
Не мога да не си мисля, че причината е във всички онези години, през които се трудех за благото на компанията — прекарвах повече време в космокостюма, отколкото извън него, возех се на планетоходи до къде ли не, гушех се до Карлос в оная тясна капсула, изложена на безмилостната радиация…
Болестта е в по-напреднал стадий, отколкото ви казах първия път, сестро. Единственият, който знае за това, е доктор Макарейг. Знам, че Лукас е посетил главния ви щаб, и че е разбрал за заболяването ми, но още не знае колко се е задълбочило. А то се е задълбочило много. До последния си стадий. Вече усещам смъртта, сестро. Виждам малките ѝ черни очи. Каквото и да ви каже Лукас, сестро, и с каквото и да ви заплаши — моля ви, не му казвайте това. Ще се опита да направи нищо, но няма какво да се направи. Не спира да се опитва да се докаже. А аз го нараних — о, много дълбоко го нараних. Има толкова много неща, които трябва да сложа в ред. Преди светлината да угасне.
Но още не съм ви разказала за боя с ножове с Робърт Макензи!
Той е легендарен. Аз съм легенда. Може би и вие сте чували за него? Понякога забравям, че има и поколения, по-млади от мен. Всъщност, това не е правилната дума — та как бих могла да забравя, че имам внуци? По-скоро не мога да повярвам колко много време е минало оттогава. Не е за вярване, че хората биха забравили за такова нещо. Какви дни бяха!
Макензи прекратиха физическите атаки на инвентара ни веднага, щом събрахме достатъчно пари, за да си наемем охранители. Открихме един бразилец, бивш офицер от флота. Бяха го уволнили, когато Бразилия реши, че вече не се нуждае от флот. Беше управлявал подводници и бе развил теорията, че бойните операции на Луната са същите като бойните операции под водата. Всички превозни и бойни машини бяха подложени на високо налягане и се придвижваха през смъртоносна среда. Наех го. И досега е началник на охраната ми. Решихме, че можем да сложим край на войната с един последен, смел удар: атака на Огнището. Макензи и ВТО току-що бяха приключили строежа на Първа Екваториална линия, която щеше да позволи на Огнището да рафинира редки метали непрекъснато. Това беше — и все още е — едно великолепно постижение. Забравих, че и аз съм помогнала за това, след като напуснах Метали Макензи и станах работник на Воронцов по пътя към създаването на Корта Хелио. Карлос измисли плана: „Ще разрушим релсите на Първа Екваториална и ще парализираме Огнището.“ Спомням си лицата на останалите, които седяха на заседателната маса: шокирани, удивени, уплашени. Хейтор каза, че няма да успеем. Карлос му отговори: „Ще успеем. А твоята работа е да ми кажеш как точно да го направим.“
Използвахме общо шест планетохода: две групи от по три машини. Преценихме времето така, че да нападнем в момента, в който Метали Макензи планираха да доставят стоката, която се изискваше от тях по силата на един важен, наскоро сключен договор за доставка на редки метали с Шяоми. Карлос потегли с първата група. Аз — с втората. Беше толкова вълнуващо! Два планетохода, пълни с едри, мускулести охранители, и един — с екипа, който щеше да сложи експлозивите. Планът беше наистина много прост. Ударихме Огнището, докато преминаваше през източната част на Морето на бурите. Охранителите се подредиха около двата екипа с експлозивите, които заеха позиции на релсите на три километра пред и зад Огнището. Видях взрива. Парчетата от релси полетяха толкова нагоре, че си помислих, че ще влязат в орбита. Гледах как се носят все по-надалеч и по-надалеч, проблясвайки на слънчевата светлина, и си мислех как това е най-близкото до фойерверки, с което разполагаме на Луната. Всички надаваха победоносни, радостни викове, но аз не можех да издам и звук — не ми понасяше да наблюдавам как такова хубаво изделие на местното инженерство изчезва за секунда. Релси, които може и да бяха от онези, които аз бях поставяла. Болно ми беше, че разрушаваме нещо, от което можехме да се гордеем, толкова скоро, след като го бяхме създали.