Карлос не знаеше дали да се смее, или да побеснее. Вместо това обаче се разплака.
— Знаеше, че ще стане така — каза.
— Сигурна бях — отвърнах аз. — Боб Макензи никога не би се осмелил да се изправи срещу жена.
Десет дни по-късно, Съдът на Клавиус въведе нова съдебна процедура, която позволяваше на наемни бойци да се изправят на бойния подиум, за да защитават интересите на работодателите си. Метали Макензи се опитаха да подадат ново дело. Нито един съдия на Луната обаче не искаше дори да го докосне. Корта Хелио спечели. Аз спечелих. Предизвиках Робърт Макензи на бой с ножове и спечелих.
Сега никой не си спомня за това. Но аз бях легенда.
Смърт и секс — има нещо в тази комбинация, нали? Хората често правят любов след погребения. Понякога — и по време на погребения. Сексът е като висок вик, който животът надава, за да покаже присъствието си. Нека направим бебе, нека създадем живот! Новият живот е единственият отпор, който можем да дадем на смъртта.
Победих Боб Макензи на съдебната арена. Това не беше смърт — до такова нещо не се стигна — но все пак фокусира ума ми и го избистри до невероятна яснота. Мястото на Корта Хелио беше осигурено. Време беше да се погрижа за бъдещата си династия. Казвам ви — няма по-силен афродизиак от това да те изнесат на ръце от съдебната зала, с нож в ръката. Карлос просто не можеше да ме остави на мира. Беше като обсебен. Машина за чукане. Знам, че не подобава на една стара жена да говори така. Но точно това си беше. Смъртоносен и безмилостен. Това бяха най-хубавите дни в живота ми — единственият момент, в който можах да се отпусна и да се почувствам в пълна безопасност. И именно тогава, естествено, му казах: „Хайде да си направим бебе.“
Веднага насрочихме интервюта за евентуалните мадрини.
Бях на четиридесет години. Дробовете ми бяха поели много вакуум, тялото ми беше пълно с радиация и лунен прах. Боговете знаят дали размножителните ми органи изобщо работеха, камо ли дали бях в състояние да износя нормално, здраво бебе в срок. Прекалено несигурно беше. Имах нужда от инженерна прецизност. Карлос беше съгласен с мен: сурогатни майки. Платени майки, които щяха да бъдат много повече от утроба назаем. Искахме да бъдат част от семейството и да носят отговорност за онези елементи от грижата на децата, за които нямаше как да отделим време — или с които, ако трябва да бъдем честни, нямахме желание да се занимаваме. Бебетата ни се струваха скучни и изтощителни. Децата започват да се превръщат в хора едва след петия си рожден ден.
Трябва да бяхме интервюирали поне тридесет млади, здрави, плодовити бразилки, преди да открием Ивет. Така се запознахме и със Сестринството. В бразилската общност ме посъветваха да говоря с мама Одунладе. Твърдяха, че тя разполага с информация за родословните дървета, генеалогиите и медицинската история на всички бразилци и бразилки, които бяха дошли на Луната, както и на доста аржентинци, перуанци, уругвайци, ганайци, иворианци и нигерийци. Увериха ни, че ще може да ни помогне. Така и стана. Аз пък я възнаградих за услугата. Историята оттам нататък ви е известна.
Приготвихме договора, правните ни ИИ-та го прегледаха, Ивет се посъветва с мама Одунладе, и се споразумяхме. Вече бяхме наредили на медицинските лица да отгледат няколко наши ембриона. Избрахме един и попитахме Ивет как предпочита да го направи: да отиде в клиниката, за да ѝ го имплантират, или да прави секс с мен или Карлос, или пък двамата едновременно — за да почувства нещата по-лични, с повече любов и по-дълбока връзка.
Прекарахме две нощи в един хотел в Кралицата на Юга и имплантирахме ембриона. Той веднага „хвана“. Мама Одунладе наистина бе подбрала мадрините внимателно. Ивет дойде с нас в Жоао де Деус и ѝ дадохме собствен апартамент с денонощен лекарски надзор. Девет месеца по-късно се роди Рафа. Клюкарските мрежи се напълниха със снимки и въодушевени заглавия — правата за снимки бяха включени в договора като възнаграждение за Ивет, но не се усещаше истинска топлина. Ясно чувствах неодобрението им. Сурогатна майка, утроба под наем. И са прекарали цял уикенд в див секс в някаква хотелска стая в Кралицата. Тройка, нали разбирате.
Едва бяхме отбили Рафа, а аз вече планирах раждането на следващия си наследник. Карлос и аз започнахме да търсим нова мадриня. Междувременно, идеята за това имение се оформяше в ума ми. Жоао де Деус не беше подходящо място за отглеждане на семейство. Сега градът е пълен с деца, но по онова време беше ново заселище за лунонавти и работници — сурово и опасно. Спомних си за подаръка, който Ачи ми беше направила на сбогуване. Лесно намерих бамбуковия цилиндър със скиците, въпреки че бяха минали десет години, откакто тя си тръгна. Колко бързо бяха изтекли! Каменни лица и водопади; градина, издълбана направо в сърцето на Луната. Ачи сякаш бе успяла да погледне в бъдещето или може би — в душата ми. Наех група селенолози и търсих подходящо място, докато открих това — скрито под скалите като кухина в друза от милиарди години насам. Дворец, дете и още едно, което чакаше реда си в клиниката в Меридиан. Собствена компания и слава. Най-после се бях превърнала в Желязната Ръка.