След това убиха Карлос.
Чухте ли какво казах? Карлос не почина. Убиха го. Беше умишлено и злонамерено. Беше покушение. Така и не успях да го докажа, но съм сигурна, че беше убит. Знам го. И знам кой го направи.
Извинете, разчувствах се. Оттогава мина толкова дълго време — изживях половината си живот без него, но още мога да го видя толкова ясно, сякаш е пред мен. Виждам кожата му — имаше ужасна кожа; усещам аромата му — имаше много характерна миризма. Като на сладко. Захар. Сладък, захарен мъж. Децата са се метнали на него — сладка пот. Мога да го чуя; гласът му и тихото изсвирване, което се чуваше, когато вдишаше през носа. Малкото парченце, което липсваше от единия му зъб. Виждам го пред себе си в такива детайли и все пак не мога да го почувствам истински. Изглежда ми нереален като Рио. Нима бях живяла там някога? Нима бях потапяла пръстите си в истински океан? Бяхме заедно за толкова кратко време. Живяла съм три живота: преди Луната, с Карлос и след Карлос. Три живота, които бяха толкова различни, че сякаш ги живееха различни хора.
Все още ми е трудно да говоря за това. Не съм им простила. Дори не разбирам защо да го правя. Защо да приемам такава несправедливост? Защо да гледам на начина, по който го нараниха, сякаш няма значение? Сякаш съм над това? Лицемерни глупости. Прошката е за християни, а аз не съм християнка.
Беше отишъл на една петдневна инспекция в Морето на дъждовете. Планетоходът му претърпя неконтролируема декомпресия в Монтес Кавказ. Разбираше ли какво означават тези думи? Взрив. Случи се преди четиридесет години, когато не бяхме усъвършенствали инженерството си до степента, в която е днес, но дори тогава планетоходите бяха здрави превозни средства. Стабилни. Не е имало никаква „неконтролируема декомпресия“. Било е саботаж. Не е било нужно повече от едно малко устройство — вътрешното налягане е свършило останалата работа. Качих се на един от спасителните кораби на Воронцови и отидох до там. Парчетата от планетохода бяха разпръснати в радиус от пет километра. Не беше останало дори какво да рециклират за въглерод. Чувате ли гласа ми? Чувате ли колко равно и спокойно се старая да звучи, как използвам думите си като инструменти — точно и без излишество? Това е единственият начин, по който мога да говоря за Карлос. На това място в спомените ми съм издигнала паметник — стълб от титаний с остри ъгли. Той никога няма да хване ръжда, никога няма да загуби цвета си, никога няма да остарее и да се покрие с прах. Ще остане на същото място и в същото състояние цяла вечност. Да, точно така. „Завинаги“ ще е достатъчно.
Ти уби Карлос Матеус де Мадейрас Кастро, Робърт Макензи. Обвинявам те. Ти изчака, спокоен и студен, докато не измисли какво би ме наранило най-дълбоко. И унищожи онова, което обичах най-много в целия свят. Върна ми тройно.
Три месеца по-късно се роди Лукас. Така и не го обикнах толкова силно, колкото обичах Рафа. Не можех. Отнеха ми Карлос, а на негово място се появи Лукас. Сделката не ми изглеждаше честна. И това е грешно, наистина много грешно — но човешките сърца рядко са честни. Но онзи, който порасна, като слушаше името на убиеца на баща си — онзи, който порасна в тази тъмна сянка, с омраза в сърцето, беше Рафа. Корта режат. Имената ни описват цялата ни природа.
Рафаел, Лукас, Ариел, Карлиньос — малкият Карлос. И Уегнър. Не можех да почувствам топлина към това момче. В главите ни се появяват идеи, а после, преди да се усетим, половината ни живот вече е отминал, а идеите са се превърнали в догми. А Ариел… Защо не… Няма смисъл. Инженер съм не само по професия, а и по душа. Беше ми необходим почти целият ми живот, за да осъзная, че животите не са проблеми за решаване. Децата ми са онези постижения, които ме правят по-горда от всичко останало. Парите — за какво са ни тук? За по-големи принтери, по-широки пещери? Империята ми? Тя е империя, построена насред голо море от прах. Успех? Той има по-кратък период на полуразпад от всичко останало. Но децата ми — мислите ли, че съм създала род, който е достатъчно силен да просъществува през идните десет хиляди години?