— Какво можем да направим? — попита Адриана и Лукас усети колебание и дълбока умора в гласа ѝ.
— Да протакаме.
— Макензи никога не биха ни го позволили.
— Ще видя дали някой не би могъл да ни помогне. Бейжафлор съхранява информацията за контакти на всички познати и съдружници на Ариел.
— Да — съгласи се Адриана, но Лукас ясно виждаше, че мислите ѝ отново са се насочили към стаята на долния етаж. — Ще направим за Лукасиньо всичко, което е по силите ни.
— Мамо, притеснен съм за здравето на Ариел — говоря искрено. Но компанията…
— Грижи се за компанията, Лукас. А аз ще се грижа за Ариел.
— Ехо.
— Ехо.
Той се разхождаше нагоре-надолу по коридорите в търсене на храна, чай и неща, с които да убие времето — намираше се в болница, налагаше му се да чака доста дълго. Тя тъкмо излизаше с отмалели, несигурни крачки от стаята, където бе изслушала доклада на Хейтор Перейра — въпроси, въпроси, три часа въпроси. Подробности. Спомени. Разкажи ми пак, пак, пак. И най-дребният детайл можеше да му помогне да открие самоличността на нападателя. А тя беше болна и уморена.
Когато останалите бодигардове пристигнаха, нападателят вече беше окончателно мъртъв. Някой откопчи пръстите ѝ от цигарата, друг я дръпна встрани от разширяващата се локва кръв. Първи пристигнаха ботовете — пълзяха по стените, спускаха се от тавана. Направиха бърз анализ на състоянието на Ариел, която вече бе посиняла от липсата на кръв, забиха няколко абуката, свързани с тръбички, в ръцете ѝ, пришиха обратно парчетата плът, които висяха от отворената рана, принтираха ѝ изкуствена кръв, обърнаха я в по-щадяща поза и изпратиха сигнал на хората-лекари. Един екип охранители на свободна практика, който Бейжафлор нае спешно, се погрижиха всички освен Ариел и Марина да напуснат партито. Корта Хелио впрегна всички ресурси, с които разполагаше, за да им помогне. Един от корабите на Воронцови кацна на повърхността над квадрант Водолей. Заповядано им бе да докарат Ариел до Жоао де Деус, без да задават въпроси. Наемните охранители придружиха медицински екип и кушетката до кораба. Марина също вървеше до тях — сателит, опръскан с кръв. Никога преди не се беше качвала в кораб за превоз на кратки разстояния. Беше шумно и всичко се тресеше. Чувстваше се много по-неспокойна, отколкото на мотоциклета си. През целия двадесетминутен полет не спря да ѝ се гади и едва след като повърна тихо в ъгъла на асансьора, който ги возеше надолу към центъра на Носа Сеньора да Глория разбра, че причината е във вонята на кръв, която се носеше от роклята ѝ.
Хейтор Перейра я хвана още докато слизаше от асансьора и я отведе настрани от екипа. Тя мярна майката и братята на Ариел сред тълпата. „Разкажи ми всичко“, бе я подканил Хейтор. Камерите се носеха навсякъде около нея. „Трябва да знаем. Всичко.“
„Спасих ѝ живота“, бе му отговорила тя.
— Роклята ти…
Марина все още бе облечена в тоалета на Жак Фат — вече втвърден от засъхналата кръв, и вмирисан на желязо и смърт.
— Не ми дадоха да…
Бе спряла да се движи и главозамайващата бързина на хората и събитията, които се развиваха около нея, я караха да се чувства зле. Виеше ѝ се свят от изтощение и все още не бе превъзмогнала шока от нападението.
— Ела. Ще намерим нещо.
Големите принтери бяха заети до един — принтираха медицинско оборудване и мебели за Корта Хелио, но успяха да открият един малък, публичен принтер зад чайната до клиниката. Клиентите ги проследиха с втренчени погледи — Корта и подгизналата в кръв жена.
— Спрете да ме зяпате! — изкрещя Марина. — Спрете да ме зяпате, копелета такива!
Машината за рециклиране отказа да приеме роклята ѝ.
— Замърсен материал — осведоми я Хети. — Моля, рециклирайте чрез Забалийн.
— Ето — подаде ѝ Карлиньос чаша чай, докато тя продължаваше да чака дрехите си от принтера. Бяха семпли и класически: високи обувки, клин и горнище с качулка.
— Имаш ли нещо против? — каза Марина, докато сваляше презрамките от рамената си.
— Вече съм те виждал — пошегува се Карлиньос.