— Прекалено предсказуем си, вълче.
Тейзърът проблесна в ръката на Джейк.
— Тримата Августейши разбраха какво ще направиш още преди седмица. Приближи се прекалено много. Извинявам се предварително.
Тясната уличка закънтя от многогласен вой. Бодигардовете на Сун се разсеяха само за миг — но това беше напълно достатъчно. Няколко силуета скочиха от балконите, притичаха от вратите, изкачиха се от долното ниво и прескочиха през парапета. Един ботуш срита Уегнър по главата, но той успя да запази съзнание и се претърколи встрани, за да избегне ножа, който тъкмо се спускаше към окото му. Върхът на острието се заби в меката настилка на улицата. Преди бодигардът на Сун да успее да го извади, една жена, облечена в спортни дрехи, вече бе забила острието си във врата му. Нечии ръце сграбчиха Уегнър за китката и го изтеглиха встрани от битката. Изправиха го на крака. Двама от телохранителите на Сун лежаха на пода, а останалите последваха Сун, който се бе впуснал да бяга.
— Добре ли си?
Уегнър продължаваше да агонизира от острите бодежи на болката, но успя да фокусира погледа му и да проговори. Ирина, която обичаше да хапе. Саша Ермин. Глутницата на Магдалена.
— Хайде, бързо — подкани го Саша.
Глутницата побягна надолу по улицата, като продължаваше да води Уегнър със себе си. Целият беше изтръпнал, кожата го сърбеше, беше се напикал.
— Имаш много да учиш, докато станеш истински член на глутницата, вълче — каза Ирина. — Свикнал си да усещаш Земята над главата си през цялото време. Но не спираш да си вълк, когато Земята залезе.
И все пак, тя изглеждаше различно, миришеше различно — дори косата и дрехите ѝ бяха други. Във външния ѝ вид се забелязваха стотици разлики — детайли, които не подхождаха на вълк.
— Чухме, че са сложили цена на главата ти — каза един висок, мускулест мъж по къси, спортни панталони и маратонки. Уегнър го беше видял да се издърпва над парапета на нивото с една ръка и да поваля една от охранителките с ритник в бъбреците.
— Благодаря — отговори. Звучеше жалко, но нямаше по-подходяща дума от тази.
— Трябва да има по-добър начин на живот за нас, освен „всеки за себе си“ — каза Саша. — Ще се погрижим за теб, когато стигнем обратно в Леговището.
— Трябва да отида в Жоао де Деус — възпротиви се Уегнър. — Трябва да видя семейството си.
— Сега ние сме семейството ти — каза Ирина и му подаде ножа, който беше изпуснал.
Марина донесе чаша чай от хола си, седна и впери поглед в заспалия мъж между глътките. След секс винаги страдаше от безсъние. Мъжете похъркваха, сумтяха и мънкаха насън през цялата нощ, а тя издърпваше ръка изпод корема им, преместваше крак встрани, измъкваше се изпод рамото им и прекарваше времето до изгрева с широко отворени очи.
Продължи да отпива от чая. В тъмната стая, озарена само от далечната светлина на лампите в банята и на улицата, кожата на Карлиньос изглеждаше като кадифе. Имаше най-красивата кожа, която някога беше виждала. Бе обръснал тялото си — така правеха всички, които работеха на повърхността. Свалянето на космокостюма от космати участъци на тялото беше същинско мъчение. Тя го докосна леко — боеше се да не го разбуди. Погали го, само колкото да усети сънената му топлина и жизненото му, здраво тяло. Светлината хвърляше дълги сенки по широкия му гръб — сякаш слънцето залязваше ниско над пейзажа на кожата му. Красивите извивки на рамената, кръста, бедрата и изваяния му задник бяха покрити с мрежа от бледи линии. Белези.
Чаровният, хитрият, сладкодумният и боецът.
Дишането му напомняше на спящо бебе.
Колко беше хубаво да бъде с мускулест мъж. Висок, здрав мъж — издължен като всички лунородени и достатъчно едър, за да може да я вдигне и притисне здраво към себе си. Обичаше да усеща непреодолимата, твърда сила на обятията му. Едър мъж, който да обърне по гръб и да яхне. Останалите мъже, с които бе спала, бяха повече интелектуалци — учени, инженери, от време на време по някой маратонец. Имаше и няколко сноубордиста, скейтбордиста и един плувец. Бяха в добра форма. Земляни. Но този беше лунарианец. Марина вече бе виждала Карлиньос гол — когато се къпеше и преобличаше след Безкрайния Маратон, когато се обличаше, когато плуваше в прекрасния басейн в Бейкоу под очите и ноктите на Ао Куанг. Но никога преди не бе зървала лунарианеца в него така ясно, както сега — докато лежеше в леглото ѝ по корем, с глава, извърната на едната страна. И беше толкова различен, този лунарианец. Над една глава по-висок от нея, въпреки че не се смяташе за особено висок по стандартите на второто поколение, и беше по-нисък от повечето високи, слаби като дървета представители на третото поколение. Кожата му бе сякаш по-тънка и през нея прозираше малко по-различна от познатата ѝ мускулатура — пейзаж, който, като всички пейзажи, се подчиняваше на законите на гравитацията. Пръстите на краката му бяха дълги и гъвкави. С тяхна помощ се захващаше по-лесно и увеличаваше сцеплението на ходилата си, докато бягаше по повърхността. Прасците му бяха издължени и стегнати — прасците на Марина я боляха в продължение на цял месец, след като започна да се учи да ходи като лунарианка. Мускулите на бедрата му също бяха по-дълги и по-ясно изразени от тези на землянин, макар и по-слаби. Бедрените мускули бяха прекалено силни, за да има нужда да се развиваш на земята — ако скочиш прекалено силно, се забиваш в стените или хората, или пък в тавана. Лесно можеш да си счупиш главата. Задникът му беше великолепен. На Марина ѝ се искаше да го захапе. Мускулите на прасците и седалището бяха най-важните в ходенето и бягането на Луната — те ти даваха скорост и елегантност. Затова и ретро тоалетите в стил 50-те години на двадесети век бяха толкова модерни този сезон — полите с широки фусти и късите сака подчертаваха прекрасно изкусителната походка, която притежаваха лунарианците, овладели условията на слабата гравитация.