Двамата застанаха рамо до рамо пред прозореца на интензивното отделение в продължение на десет минути. Можеха да заповядат на спътниците си да им покажат Ариел и те щяха да прожектират образа ѝ пред очите им — отпуснатото ѝ тяло, заобиколено от медицински уреди — както и подробна информация за физическите ѝ показатели. Но това щеше да бъде просто изображение. Прозорецът пред тях я караше да изглежда по-реално. Бейжафлор продължаваше да се носи над нея и да подпомага бавните процеси на регенерация. След това, Лукас заведе Лукасиньо в стаята му на горния етаж. Джинджи вече бе изпратил няколко файла с модели на мебели на принтерите в болницата и прислугата беше подредила помещението така, че да наподобява старата му, позната стая от общежитието на колоквиума. Лукас избра да му съобщи плановете за сватбата именно там, защото собствената му стая бе прекалено неофициална, а офисът му — прекалено суров и делови за такъв разговор.
— Майка ти беше на двадесет и девет, когато се ожених за нея. Аз бях на двадесет.
— И виж колко хубав брак се получи.
— Хубав беше. Ти си негов плод.
— Не ме карай да го правя.
— Тези неща не зависят само от теб и мен, Лука.
Галеното обръщение, топлотата: Лукас бе отрепетирал всичко по пътя към гарата, за да отслаби напрежението в гърдите си. Безпокоеше се, че ще се запъне и ще провали разговора, но когато стана време да ги произнесе, думите се изплъзнаха свободно от устата му.
— Орелът на Луната е заповядал да го направим.
— Орелът на Луната, плъхът на Луната — сам си ми го казвал.
— Сега сме в ръцете му, Лука. Може да съсипе компанията, ако пожелае.
— Компанията.
— Семейството. Не исках да се женя за Аманда Сун. Никога не съм я обичал. В договора не е постановено нищо за любов.
— Но ти успя да се измъкнеш от него — с пари. Можеш да ме измъкнеш от това.
— Не мога. Ще ми се да можех, Лука. Бих направил всичко, за да го направя, но не мога. Въпросът е политически.
В кутията имаше сладки — макарони, лъскави и съвършени, във всички цветове на дъгата. Именно такива неща караха Лукас да се чувства като предател, повече от всякога. Мили жестове на топлина и обич. Наивност, чието доверие той не беше оправдал.
— Нося копие от ника — продължи Лукас.
— Ариел е в интензивното.
— Не го е изготвила тя — каза Лукас.
Бузата на Лукасиньо трепна от нервен тик.
— Какво?
— Първи вариант на документа е. Лука, бих могъл да ти заповядам. В името на семейството и така нататък. Но те моля. Ще се омъжиш ли за Дени Макензи?
— Тате…
За пръв път от началото на разговора, Лукас се сепна — не можеше да си спомни кога за последно е чул Лукасиньо да използва това обръщение. Такъв знак за близост. „Тате.“
— За семейството?
— Какво друго ни остава?
— От колко време стоиш там?
Гласът събуди Марина от топлата, спокойна дрямка, в която беше потънала. В интензивните отделения имаше нещо, от което на човек му се приспиваше — бялата, стерилна топлина, бръмченето и хипнотизиращият танц на машините, лекият аромат на билки, който ѝ напомняше за родния дом, гората и планините.
— От колко време си будна?
— От прекалено дълго — отговори Ариел.
Бейжафлор бе включила видеото, на което се виждаше главата на Ариел, отпусната върху възглавницата. Косата ѝ се беше разпиляла около лицето ѝ, мръсна и безжизнена. Кожата ѝ бе помътняла и пребледняла, почти сива; лицето ѝ бе изпито, а под очите имаше тъмни кръгове. Канюли, свързани с тръбички, се виеха от китките ѝ към гладките, бели ръце на медицинските роботи.
— Според мен не бива да…
— Майната му на „не бива“ — отговори Ариел и обърна леглото така, че да погледне Марина. — Какво правиш тук?
— Работата ми е да те пазя, не помниш ли?
Откакто Ариел излезе от изкуствената кома, цялото семейство се суетеше около нея. Не беше минал и час, без поне един-двама да държат ръката ѝ и да ѝ се усмихват, застанали до леглото — дори по време на дългите периоди на сън, които лекарите бяха включили в лечебния ѝ план. С течението на часовете и дните обаче, работата по управлението на компанията постепенно ги принуди да си тръгнат един по един. Непрекъснатото бдение се превърна в отделни посещения. Тълпата журналисти се разпръсна, антуражът ставаше все по-малоброен, докато не изчезна напълно. В крайна сметка, Марина остана единствената, която бдеше постоянно в интензивното отделение. Боеше се от уединението — че то ще я принуди да си припомня отново и отново лицето на мъжа, когато го намушка под брадичката, но установи, че чакането я успокоява, сякаш тя също оздравяваше. Време, далеч от останалите хора и непрестанните им искания и желания. Успя да приеме и преглътне онова, което бе причинила на мъжа, който се опита да убие Ариел. След време, може би щеше дори да осъзнае, че постъпката ѝ е била оправдана.