— Лукас, не тук — каза Рафа меко.
— Той не е от нашето семейство — отговори простичко Лукас.
Една ръка докосна опакото на дланта му. Аманда Сун бе застанала до него.
— Това беше грубо, дори като за теб — скастри го тя.
Аманда бе представителка на третото поколение — висока като коренячка-лунарианка, по-висока от съпруга си. Спътникът ѝ е жен: тъмночервен хексаграм на име Шеик. Традиция за рода Сун бе да избират за спътниците си аватари по модела на някой от хексаграмите от „Книгата на промените“.
— Защо? Това е истината — каза Лукас.
Обществото бе изненадано, когато Аманда Сун се премести от Палата на вечната светлина във все още недовършената Боа Виста — в ника не се посочваше такова нещо. Бракът бе от огромна тактическа важност за династиите. Приложена бе системата за баланс на властта, изготвени бяха клаузи в случай на евентуално анулиране. И въпреки това, Аманда Сун дойде в Боа Виста и сега живееше тук от вече седемнадесет години. Изглеждаше като част от мястото, също като спокойните фигури на оришите или бълбукащите поточета. Обществото — или поне онези части от него, които все още ги беше грижа — беше на мнение, че тя се старае да приспи вниманието им, докато чака да нанесе своя удар. Сун бяха сред първите заселници; те и Макензи се считаха за двата най-стари рода — за истинската лунна аристокрация. Бяха водили битка за господство с Народна Република Китай в продължение на над половин век — последните бяха решили, че ще използват Къщата на Сун за предно укрепление в завоюването на луната. Всички единодушно смятаха, че Сун никога не се женеха необмислено.
От пет години насам Лукас Корта живееше в апартамента си в Жоао де Деус.
Музиката — мек боса-джаз — изведнъж спря. Чашите замръзнаха посред път към устните. Разговорите замряха, думите заглъхнаха, целувките останаха неосъществени. Всеобщото внимание бе погълнато от дребната жена, която току-що беше излязла от една врата между огромните, безметежни статуи на оришите.
Адриана Корта бе пристигнала.
— Няма ли да тръгнат да те търсят?
Лукасиньо водеше Абена Маану Асамоа за ръката надалеч от оживлението, навътре по коридорите, осветени от ярките лампи в другите стаи — строителните ботове се нуждаеха от светлина — през новоиздълбани помещения и стаи, в които още отекваше далечното бръмчене на екскаваторите.
— Има да си целуват ръцете и да държат речи цяла вечност. Имаме предостатъчно време.
Лукасиньо притегли Абена към себе си. Инфрачервените лампи смекчаваха ледения студ под повърхността — в естествени условия, температурата тук не се повишаваше над минус двадесет градуса. Но си оставаше доста студено: дъхът им се вихреше като облачета във въздуха, а Абена потреперваше от време на време в коктейлната си рокля. Сърцето на луната е ледено.
— Та какво е това специално нещо, което искаш да ми дадеш?
Лукасиньо прокара ръка надолу по хълбока на Абена и спря на бедрото ѝ. Тя го отблъсна със смях.
— Коджо е прав — лошо момче си.
— Лошото е хубаво. Сериозно говоря. Хайде де — все пак сме лунни бегачи. — Другата му ръка погали значката на Дева Луна на Абена и пропълзява ловко като паяк нагоре към голата кожа на горната част на гърдата ѝ. — Живи сме. По-живи от всички други, който в момента се намират на тази скала.
— Лукасиньо, не.
— Аз спасих брат ти. Можеше да умре. Самият аз едва не умрях. Лекуваха ме в барокамера. Бях в кома. Върнах се да спася Коджо. А не бях длъжен да го правя. Всеки отговаряше за себе си.
— Лукасиньо, ако продължаваш в този дух, ще развалиш всичко.
Той вдигна ръце в знак, че се предава.
— Та какво искаш да ми дадеш?
Абена разтвори пръстите на дясната си ръка. На дланта ѝ проблесна сребро — лъскав метален шип. В следващия миг, тя плесна силно с ръка по лявото ухо на Лукасиньо. Той нададе вик и притисна длан към неочакваната болка. По пръстите му се стече кръв.
— Какво ми направи? Джинджи, какво направи тя?
— Намираме се извън обхвата на камерите на Боа Виста — отговори Джинджи. — Не мога да видя.
— Дадох ти нещо за спомен от Коджо.
Можеше да беше от червената светлина на лампите, но Лукасиньо зърна в очите на Абена пламъче, което не беше виждал досега. Не можеше да я познае.
— Знаеш ли какво се говори за теб? Че всеки твой пиърсинг ти е за спомен от някое разбито сърце. Е, с този е различно. Пиърсингът, който сложих на ухото ти, има силата да излекува сърцето. Той е обещание. Ако някога имаш нужда от помощта на рода Асамоа — когато наистина имаш нужда от нас, когато нямаш друга надежда, когато се окажеш сам, гол и уязвим, като брат ми — изпрати ми обицата. И аз ще изпълня обещанието си.