— Ама че си землянка — отбеляза Ариел, като тръсна цигарата си. — Сексът с други хора винаги изисква компромиси. Бутане, блъскане, опити да се намести едно в друго, преговори кой да свърши пръв и кой какво обича. После пък се оказва, че онова, което те обичат, ти не обичаш, и обратното. Никога не оставаш задоволен в пълна степен, нещо винаги остава скрито — нещо, което тайно обичаш или пък искаш да опиташ. Нещо, за което копнееш непрекъснато, но се разкъсваш от страха, че отсрещната страна ще те погледне ужасено и ще каже: „Какво каза, че искаш да направиш?!“ — сякаш вече виждат не любовника си, а някакво чудовище. Няма нищо толкова мръсно, колкото човешките мисли. Когато си сам със себе си, когато мастурбираш, когато се оправяш сам, няма защо да се безпокоиш за такива неща. Няма какво да те ограничава. Никой не те съди, никой не те сравнява с никого, никой не си представя друг, без да ти казва. Себесексът е единственият честен вид секс.
— „Себесексът“? — попита Марина.
— „Самосекс“ не звучи добре, „автосекс“ звучи като че ли се чукат роботи, а всеки термин, който съдържа думата „еротика“, е отчайващо нееротичен.
— Но какво…
— Какво правя ли? Всичко, скъпа.
— В онази стая в апартамента ти, в която не ми даде да вляза…
— Там отивам да се чукам. Ако знаеш какви неща има вътре. Колко съм се забавлявала.
— Този разговор вписва ли се в границите на отношенията „служител-работодател“?
— Както самата ти не спираш да ми напомняш, аз не съм ти работодател.
— Божичко — възкликна Марина.
Прозвуча като старица, но не можа да се сети за друга дума, която да опише удивлението и шока ѝ. Чувстваше се, сякаш е отворила заключената врата в тесния, гол апартамент, и е открила една безкрайна страна на чудесата — зелени поля, дъги, намазана с ароматно масло кожа, стегнати мускули и божествен хор от оргазми.
— За кого си мислиш? — попита Ариел.
— За никого не…
Ариел я прекъсна.
— Напротив, мислиш. Всеки, който чуе за понятието „асексуалност“, започва да сравнява най-хубавите си солови сесии с най-хубавите си преживявания с настоящия си партньор. Всеки. За кого мислиш ти?
Тъмнината и късният час, щракането и бръмченето на машините около тях — което винаги се усещаше, но бе особено високо на този етаж — и чувството, че на цялата планета са останали само тя и Ариел, вдъхнаха на Марина достатъчно смелост, за да отговори:
— За брат ти.
По лицето на Ариел се разля широка, доволна усмивка.
— Амбициозно момиче такова! Един от семейството. Точно затова те харесвам толкова много. Карлиньос? Разбира се, че Карлиньос. Той е разкошен. Грижи се за себе си наистина добре. И не говори прекалено много. Ако имах желание да спя с други хора, и аз щях да искам да спя с него.
Цигарата на Ариел замръзна по пътя към устните ѝ. Очите ѝ се разшириха, тя седна рязко и хвана ръцете на Марина в своите. Жестът беше неочакван, почти стряскащ. Кожата ѝ бе гореща и суха заради лекарствата.
— О, корасао — каза тя. — Вече си го направила, нали? Само не ми казвай, че го обичаш, моля те. О, глупава жено. Майка ми не ти ли обясни какво семейство сме? Не бива да се сближаваш с нас, не бива да те е грижа за нас… И най-вече — не бива да се влюбваш в нас.
Ариел изпръхтя от усилието, прехапа долна устна от болка и най-после успя да седне настрани и да спусне крака от леглото. Марина наблюдаваше и се измъчваше почти колкото нея.
— Може ли?
— Не, в никакъв случай не може — изръмжа Ариел и се избута на ръце до ръба на леглото. Краката ѝ се поклащаха безжизнено. Тя дръпна фустите и полата на дългата рокля високо около бедрата си, и заповяда:
— Крака, елате.
Чифтът крака, застанали в ъгъла на стаята, забръмчаха и се размърдаха. Специалистите по роботика на Корта Хелио ги бяха проектирали и сглобили за по-малко от ден — всички други проекти бяха отложени за сметка на несравнимо по-важната задача да помогнат на Ариел да проходи отново. Краката поеха към леглото с лека, естествена и напълно човешка походка, а Марина я побиха тръпки от ужас. Приличаха на кости, изоставили тялото си и поели сами напред. Щяха да я измъчват насън с месеци. Притиснаха се към краката на Ариел, които висяха над ръба, отвориха се като вълчи капани и се захванаха за краката ѝ — от стъпалата до бедрото.
— Сега вече можеш да ми помогнеш — каза тя.
Марина обви едната си ръка около кръста ѝ, опря ръката ѝ на рамото си и я повдигна, докато невралните връзки пълзяха нагоре по гръбнака ѝ и търсеха гнездото, което хирурзите бяха монтирали на гърба ѝ. Повереницата ѝ се оказа лека като мисъл — сякаш беше само кости и въздух, но Марина усещаше силата, стаена в нея като в навита пружина. Паяците пропълзяха под плата, който покриваше кожата на гърба ѝ, и плъзнаха конекторите си в гнездото. Ариел изсъска от болка. Две капки кръв се стекоха надолу.