— Ние не сме ти врагове, Лукас! — извика Ирма, като се обърна назад към него.
— А ние не сме ви проект — отвърна ѝ Лукас и се качи в асансьора, преди Хелен да успее да попита какво е имал предвид.
Последната четвъртина на Земята бе надвиснала над Морето на изобилието. Адриана бе наредила да обърнат стола ѝ така, че да е обърната право към нея. Следите от гуми в прахта подсказваха за медицинските ботове, които в момента бяха дискретно скрити в стените. Освен Адриана, в цялото помещение нямаше нищо освен една масичка, върху която бе поставена чаша кафе.
— Лукас.
— Мамо.
— Някой се е качвал тук наскоро — каза Адриана.
Гласът ѝ беше тих и отслабнал — бледа сянка, която се крепеше единствено на волята ѝ. В него Лукас чу истината — че болестта ѝ се е задълбочила много повече, отколкото той и дори доктор Макарейг подозират.
— Уегнър — каза Лукас. — Охранителите са го забелязали.
— Какво е правил?
— Същото като теб. Гледал е Земята.
Бледа, почти незабележима усмивка пробяга през устните на Адриана.
— Отнасях се прекалено сурово с него. Изобщо не го разбирам, но пък и никога не съм се опитвала. Просто ме ядосваше толкова много. Не с постъпките си. Просто с това, което беше. Самото му присъствие сякаш не спираше да повтаря: „Ти си глупачка, Адриана Корта.“ Но не беше правилно да постъпвам така. Опитай се да го приобщиш към семейството.
— Мамо, той не е…
— Напротив, е.
— Мамо, лекарката ми каза…
— Да. Имах още една тайна, която пазех от теб. Но какво щеше да направиш ти? Да събереш всеки член на семейството от всеки край на Луната? Последното, което искам, е да видя как всички стоят и ме съзерцават с широко отворени, сериозни очи? Ужасно. Просто ужасно.
— Поне Рафа…
— Не, Лукас.
Адриана все още успяваше да придаде на гласа си онази неумолима заповедническа нотка.
— За Бога… Дай ми ръка.
Лукас хвана с две ръце малката ѝ длан със суха, тънка като хартия кожа, и се стъписа от силната, болнава топлина, която се излъчваше от нея. Тази жена умираше. Адриана затвори очи.
— Няколко последни неща. Хелен де Брага ще се пенсионира. Вече е направила достатъчно за семейството. И искам да я изпратиш някъде надалеч — някъде, където ще бъде в безопасност. Тя вече не е част от тази игра. Боя се за семейството, Лукас. Какъв неподходящ момент да умра. Не зная какво ще се случи.
— Ще се грижа за компанията, мамо.
— Всички ще се грижите. Така съм уредила нещата. Не ги разваляй, Лукас. Аз избрах всичко това. Аз го избрах.
Адриана стисна юмрука си в дланите на Лукас и той я пусна.
— Боя се за теб — продължи тя. — Ето. Имам една тайна само за теб. За теб и никой друг, Лукас. Сам ще усетиш кога имаш нужда от нея. В ранните дни на компанията, когато изглеждаше, че Макензи ще успеят да ни унищожат, Карлос плати на една фирма да разработят оръдието на нашето отмъщение. Успя да внедри вирус в контрола на топилните пещи на Огнището. Още е там. Интелигентен код — написан е така, че да се крие, да се адаптира и да се самообновява. Прост и елегантен. Програмиран е така, че може да обърне огледалата над топилните пещи така, че да съсредоточи лъчите в самото Огнище.
— Богове.
— Да. Ето, Лукас.
Кратък проблясък и Токиньо вече беше получил файла от Йеманджа.
— Благодаря ти, мамо.
— Не ми благодари. Ще го използваш, само ако загубим всичко и семейството пропадне.
— Значи никога няма да го използвам.
Адриана стисна ръката на Лукас със стряскаща сила.
— А, искаш ли кафе? „Есмералда Гейша Специално“, от Панама. Така се казва една държава в Централна Америка. Доставиха ми го от Земята. За какво друго да харча парите си?
— Така и не разбрах какво намираш във вкуса на кафето, мамо.
— Колко жалко. Ако сега не го разбираш, най-вероятно никога няма да разбереш. О, нима не виждаш какво правя? Седни до мен, Лукас. Пусни ми музика. Имаш толкова хубав вкус за музика. Онова момче, за което искаш да се омъжиш… Щеше да е хубаво да си имаме музикант в семейството.
— Това семейство се оказа прекалено едър залък за него.
Адриана погали Лукас по опакото на дланта.
— И все пак беше прав да се разведеш с Аманда Сун. Никога не ми е допадала мисълта, че обикаля из Боа Виста. Изобщо не я харесвах.
— Съгласи се на ника.
Лукас усети как Адриана трепва.
— Така е. Смятах, че е необходимо — в името на семейството. Но единственото нещо, което е необходимо на семейството, е самото семейство.
Лукас не можеше да намери правилните думи, с които да ѝ отговори, затова нареди на Токиньо да пусне музика.
— Тази песен…
— Дали е на Хорхе? Да.
Очите на Адриана омекнаха от блясъка на сълзите.