Погребението беше неуредено и разочароващо. Гостите не можаха да надминат членовете на семейството в речите, самите Корта пък не бяха възпитани като оратори, затова изказванията им бяха искрени, но заплетени и лошо прочетени, а на Сестринството — което добре познаваше правилата на религиозния театър — им бе забранен достъпът до церемонията. Накрая всички казаха онова, което имаха да казват, шепата прах, която бе единственото, което КЛН остави от въглерода на Адриана Корта за погребението ѝ, бе тържествено разпръсната, и представителите на различните знатни семейства се отправиха към гарата. По време на краткото събитие, Луна тичаше наоколо, бърза и безгрижна като поточе, и изучаваше този нов, странен, сух свят.
— Тате!
— Не го закачай, охенеба — каза ѝ Лусика Асамоа.
Тя също носеше червена рокля — цветът бе традиционен за погребенията в рода Асамоа.
— Остави го да му мине.
Рафа премина по пътеката от камъни през сухата река и навлезе в бамбуковата горичка. Погледна нагоре към отворените устни и широко отворените очи на оришите. Между стъблата на бамбука се виждаше пътека от следи, оставени от малки крачета. Луна. Тя познаваше това място и всичките му тайни по-добре от него. Но имението вече беше негово — той беше новият господар на Боа Виста. Имаше огромна разлика между това да живееш на някое място и това да го притежаваш. Рафа прокара пръсти през дългите, твърди бамбукови листа. Мислеше си, че ще плаче. Мислеше, че ще бъде неутешим и ще ридае като дете. Сам знаеше колко е емоционален — независимо дали става въпрос за положителни или отрицателни емоции. „Майка ти е мъртва“, мина му през ума. Но какво усещаше? Шок — да. Безпомощното, парализиращо чувство, че има нещо, което трябва да направи, стотици неща, които трябва да направи, но никое от тях нямаше да промени нещата. Гняв — донякъде. Заради внезапността на събитието и откритието, че Адриана е била болна от дълго време и е знаела, че скоро ще умре, от деня на партито по случай лунното бягане насам. Вина, защото обърканият водовъртеж от събития след опита за покушение го бе направил сляп за каквито и да е знаци, с които майка му може би беше издавала състоянието си. Неприязън, защото онзи, с който бе избрала да прекара последните си часове, беше Лукас. Но не и неутешим. Не и потънал в скръб. Не бе отронил и сълза.
Остана за момент в павилиона на Сао Себастиао. Пресъхналите корита на ручеите се бяха напукали под формата на груби шестоъгълници. Това беше любимият ѝ павилион в цялата Боа Виста. Имаше павилион за чай, павилион за посрещане на гости от социалните кръгове, още един — за бизнес гости, павилион, в който приемаха роднини и един за четене, един за закуска и един за вечеря. Но този павилион, построен в източния край на основната градина на Боа Виста, бе личният ѝ работен павилион. Рафа никога не бе обичал павилионите особено. Смяташе ги за превзети и глуповати. Адриана бе построила Боа Виста по егоистичен начин — палат, който съответстваше на лично нейните мечти. Смяташе се, че вече принадлежи на Рафа, но той усещаше, че никога няма да бъде негова. Усещаше присъствието на Адриана в празните езера и коритата на ручеите, в бамбуковите стъбла, куполите на павилионите и лицата на оришите. Нямаше да е редно да премести дори едно камъче или листенце.
— Вода — прошепна Рафа и усети далечния тътен, който известяваше пробуждането на потоците на имението в тръбите и помпите им — далечно гъргорене, бълбукане. Водата текна от крановете и каналите, ручейчетата се превърнаха в потоци, речните корита се изпълниха с нови реки, чиито вълни повлякоха съчките и мъртвите листа от дъното и отново заромониха по криволичещите си пътища между камъните. Очите и устите на оришите постепенно се напълниха и бликнаха в бавни водопади, първо — слаби, после — по-обилни. Преди да ги спре, Рафа не бе забелязал как ромоленето и плисъците им изпълват цялата Боа Виста.
— Тате! — извика Луна, нагазила до прасците в течащата вода и събрала полите на рокличката си в ръце, за да не ги намокри. — Студена е!
Боа Виста вече принадлежеше на Рафа, но Лусика все така отказваше да я сподели с него.
— Ще се върнеш ли да живееш тук? — попита Рафа.
Лукас поклати глава.
— Прекалено близо е. Обичам да поддържам известно разстояние между себе си и останалите. А и акустиката е ужасна.
После докосна Рафа по ръкава на сакото му, модел на Бриони, и продължи с по-тих глас:
— Може ли да поговорим?
Рафа се зачуди защо Лукас е тръгнал да го търси, докато не го намери в другия край на градината — беше рискувал да намокри и окаля идеално спретнатите си обувки и панталон между езерата и несигурните бродове от камъни.