— Болеше! — оплака се Лукасиньо.
— Значи ще го запомниш — каза Абена. На показалеца ѝ имаше капчица от неговата кръв. Тя вдигна пръст към устните си и я облиза — много бавно и много изискано.
Адриана Корта изглеждаше слаба и изящна като птичка сред високите си деца и още по-високите си внуци. Заради гравитацията на луната, лицата тук старееха почти незабележимо; кожата ѝ беше гладка, без бръчки, а фигурата ѝ бе все така изправена като струна, въпреки седемдесет и деветте ѝ години. Маниерите ѝ бяха изискани като на дебютантка. Все още беше председателка на Корта Хелио, въпреки че не бе напускала пределите на Боа Виста от месеци. За много от жителите на имението, обаче, тя си оставаше рядка гледка. Все пак, днес бе склонила да се появи — заради семейството. Поздрави децата си едно по едно — три целувки за Рафаел и Ариел. Две за Лукас и Карлиньос, една за Уегнър. Луна се откъсна от мадриня Елис и хукна към вово Адриана. Наоколо се разнесоха възклицания — ръчичките ѝ бяха оставили няколко петна от лунен прах по роклята, модел на Сеил Чапман. Адриана не носеше значка на Девата Луна, но през дивите си младежки години, тя бе изпила повече вакуум от всички лунни бегачи в Боа Виста, взети заедно.
Лукас вървеше зад рамото на майка си, докато тя напредваше по редицата от внуци, мадрини, о̀ко и гости. Имаше дума за всекиго. Особено специална бе кратката ѝ среща с Аманда Сун и Лусика Асамоа, кеджи-о̀кото на Рафа.
— А къде е Лукасиньо? — попита Адриана Корта. — Трябва да видя героя на празненството.
Лукас осъзна, че синът му е изчезнал нанякъде. Преглътна гнева си.
— Ще го намеря, мамо.
Токиньо се опита да го свърже с Лукасиньо, но момчето не беше включено в мрежата. Адриана Корта цъкна неодобрително с език. Нямаше как да спазят официалния протокол, ако не поздрави онзи, в чиято чест е устроено тържеството. Лукас отиде при музикантите — малък оркестър от китара, пиано, двоен бас и приглушени барабани.
— Можете ли да изсвирите „Aguas de Marco“?
— Разбира се.
Тази песен беше стандартна — класика в жанра си.
— Постарайте се да я изсвирите добре. Тя е любимата песен на майка ми.
Китаристът и пианистът си кимнаха и започнаха да отмерват тихо ритъма. „Водите на март“: една стара, очарователна песен, която Адриана Корта пееше на децата си, когато мадрините им ги довеждаха и ги слагаха да седнат на коляното ѝ или пък когато се надвесваше над люлките им. Мелодията бе жива и емоционална, а в текста се пееше за есенния дъжд, клонките и мъничките живи същества — за вселената, която може да се побере на дланта. От нея лъхаха едновременно щастие и саудаде. Мъжките и женските гласове се преплитаха и редуваха, като с лекота продължаваха мелодията на предишния певец; в мелодията им се усещаше жизненост и игривост. Лукас слушаше внимателно, погълнат от силни чувства. Дъхът му стана по-плитък, тялото му — по-напрегнато. В ъглите на очите му проблеснаха сълзи. Музиката винаги е била способна да го разчувства дълбоко — особено традиционната бразилска музика. Боса нова, бразилската попмузика. „Асансьорна“, не особено забележителна музика; обикновени, лековати мелодии. Мелодичен, скучен джаз. Според Лукас, онези, които говореха така, нямаха уши. Не слушаха. Не можеха да чуят саудаде — сладката болка, породена от преходността на всичко, което ни заобикаля; болка, която правеше всяко удоволствие два пъти по-силно. Не чуваха приглушеното отчаяние, не долавяха усещането, че отвъд красотата и спокойствието има нещо много, много тъжно.
Лукас хвърли поглед към майка си. Тя кимаше в такт с игривите обрати на ритъма; очите ѝ бяха притворени. Успял беше да я разсее от непристойното поведение на Лукасиньо. А с него самия щеше да се разправя после.
Водещата мелодия на песента се изпълняваше от два гласа, които сякаш се биеха с неподражаема елегантност — с думи, вместо с оръжия; ту се издигаха, ту се снишаваха. Китаристът и пианистката също бяха много талантливи. Лукас никога не беше чувал тази комбинация преди, но бе много доволен, че му се е удала такава възможност. Песента свърши. Лукас потисна бурните чувства в гърдите си и започна да аплодира силно и отчетливо.
— Браво! — извика.
Адриана се присъедини към овациите, а после и Рафа, Ариел, Карлиньос и Уегнър. Аплодисментите се разпростряха между гостите като вълни по езеро.
— Браво!
Пристигнаха още подноси с напитки — неловкият момент бе забравен и празненството продължаваше с пълна сила. Лукас се приближи към пианиста.
— Благодаря ви. Вие сте истински майстор на боса, господине. На майка ми ѝ хареса извънредно много. Бих искал да ви поканя да дойдете, за да свирите и в собствения ми апартамент в Жоао де Деус.