Вратата на таксито, която го очакваше, се отвори. Джинджи зададе координатите и то се понесе през оживения трафик на площад Ханг Ийн. Хотелът бе построен в центъра на града. Едно пътуване с асансьор бе достатъчно, за да пристигне в Ейри. Нищо не бе оставено на случайността. Хората на площада поглеждаха разсеяно към него, продължаваха по пътя си, след миг се обръщаха рязко обратно: всички го разпознаваха. Някои му кимаха или му махаха. Лукасиньо оправи вратовръзката си и погледна нагоре. Центърът приличаше на водопад от цветни знамена; цветните дирижабли бавно се рееха високо горе, като се блъскаха един в друг от време на време. Мостовете бяха отрупани с хора, чиито гласове долитаха до него, отразени от ехото в огромния, подобен на кладенец Антарес.
Високо горе го очакваше сватбата на годината. От другата страна на площада, пред главния вход на Хотел Антарес, се намираше пазар, организиран от АКА, на който се предлагаха скъпи, но качествени хранителни стоки за любителите-готвачи. Лукасиньо излезе от таксито на улицата и се отправи нататък. Гъстият трафик спираше и се отклоняваше встрани по някой от петте проспекта, за да му направи място. На витрината на пазара се виждаха подноси с лъскави, яркоцветни плодове, огромна хладилна камера за месо с увиснали от тавана цели патици и връзки колбаси; риби и жаби, изложени между едри късове лед. В дъното на магазина пък имаше фризери и бурета с боб и леща и букети от листа за салата, над които пръскаха леки, освежаващи капчици вода. Зад тезгяха седяха две жени на средна възраст, които се заливаха от смях на някаква обща шега. Спътниците им представляваха символи на адинкра, подобни на тези, които носеха членовете на семейство Асамоа — патицата на Санкара и звездата на Анансе Нтонтан.
Смехът им замря, когато Лукасиньо влезе в магазина.
— Името ми е Лукас Корта-младши — оповести той.
Те знаеха отлично кой е той. Социалните мрежи бяха пълни със снимки на лицето му от седмица насам. Изглеждаха сякаш се боят от него. Лукасиньо остави федората си на тезгяха, извади металния шип от лявото си ухо и го остави до шапката.
— Покажете това на Абена Маану Асамоа, моля ви. Тя ще разбере какво означава. Моля Златното столче за защита.
„Като Земята и Луната сме“, мислеше си Лукас. Брайс Макензи представляваше огромна планета, а той — малък, бърз сателит. Сравнението много му допадаше. Допадаше му и това, че се намира в същия хотел, в който Лукасиньо се беше укрил, след като избяга. Две бегли усмивки. В тази среща нямаше да има повече поводи за щастие.
Брайс закрачи тежко към дивана — патерица, крак, другата патерица, другия крак, като някаква престаряла, четирикрака машина от мините. Лукас едва понасяше гледката. Как успяваше да издържа собственото си присъствие? Как го издържаха многобройните му амори и възпитаници?
— Питие?
Брайс изръмжа, докато отпускаше телесата си върху дивана.
— Ще приема този отговор за „не“. Имаш ли нещо против аз да изпия едно? Наели сме прислугата на Холидей Ин на час, и нали ме познаваш — обичам да извличам максимума от всяка възможност. А и тези „Срамежливи младежи“ наистина си ги бива.
— Безгрижието ти е неуместно — каза Брайс. — Къде е момчето?
— Би трябвало да пристигне в Тве всеки момент.
Гостите, семействата, накрая — свещеникът. Ролята му се свеждаше просто до присъствие, докато подписваха ника, но Джонатон Кайод се бе постарал да ѝ вдъхне цялото величие, което излъчваше Орелът на Луната. Когато Ариел му предложи да изпълни тази длъжност, той се бе престорил на изненадан и дори — на прекалено срамежлив. „О, не, просто не бих могъл… Е, добре тогава.“
Джонатон се беше облякъл в официална агбада, отрупана със златни украшения, които бе поръчал специално за събитието.
— Дали наистина си е сложил от онези обувки, които карат човек да изглежда по-висок, или само така ми се струва? — прошепна Рафа на Лукас.
Веднъж забелязан, този детайл хвърляше съвсем нова светлина върху всичко. Без високите обувки, Орелът щеше да бъде с една глава по-нисък от двойката младоженци. Рафа долови шегата в собствените си думи, стисна очи и се разтресе от ням, прикрит смях.
— Престани — изсъска Лукас. — Трябва да изляза пред олтара, за да придружа Лукасиньо.
Но смехът бе прекалено заразителен. Лукас потисна с усилие кикота, който напираше на устните му, и дискретно избърса сълзите от очите си. Оркестърът поде „Капки дъжд по нощните цветя“. Брайс се изправи и отиде да заеме мястото си до Оранжевия павилион. Всички гости се обърнаха назад: Дени Макензи се бе появил и вървеше по изпъстрената с розови венчелистчета пътека. Походката му беше тромава; в стъпките му се долавяше неудобство и неохота. Не знаеше къде да дене ръцете си. Брайс сияеше от щастие. Джонатон разтвори ръце като свещеник, който призовава светите духове.