Абена прошепна тиха молитва.
— Асамоа пазят много тайни. Но внимавай много за Лукасиньо, Абена. Макензи няма да посмеят да ни докоснат, но носят дълбока жажда за отмъщение в сърцата си и дълги ножове в ножниците си.
Забалийнските роботи внимателно събираха и отнасяха надалеч мъртвите гълъби, осеяли градините на Джонатон Кайод. Бяха затворени в клетки, програмирани да се отворят в определен час, затова капаците се бяха отместили и птиците се бяха разхвърчали над главите на гостите, които тъкмо си тръгваха, с шумно пляскане на криле. Ариел пристъпваше внимателно между розовите листенца, които вече бяха започнали да се разлагат. Нямаше доверие на краката си, когато ставаше въпрос за толкова хлъзгав терен. Подобно на майка си, тя също не обичаше живите растения и животни. Органичните вещества се превръщаха в мръсотия, преди да се усетиш.
Джонатон я посрещна в апартамента с изглед към градината, където живееше. Цитрусовите дървета все още бяха отрупани с панделки и боядисани в сребристо плодове, а по поляните се търкаляха огризки от храна. Почистващите ботове бяха много добри, но четиристотин госта бяха в състояние да оставят доста безпорядък след себе си.
— Ама че бъркотия — посрещна я Джонатон на вратата.
— Наели сме хора, които да оправят бъркотиите след нас — отговори Ариел.
— Нямах възможност да ти го кажа по време на „събитието“, но е прекрасно, че те виждам толкова подвижна. Дългите рокли ти отиват. Вече забелязах имитации на тоалетите ти на няколко места. Сватбата на годината се проваля, преди да е започнала, но пък сестрата на младоженеца е започнала нова мода. Как е момчето?
— Семейство Асамоа са му предложили убежище.
— Корта и Асамоа винаги са били близки.
— Искам да сложиш край на това, Джонатон.
Той поклати глава и докосна челото си с пръсти.
— Ариел, знаеш не по-зле от мен, че…
— Ако КЛН иска нещо да се случи или пък да не се случи, винаги намира начин.
Бяха седнали от двете страни на една ниска масичка. Един бот им донесе два коктейла „Срамежлив младеж“.
— Много са вкусни, наистина — отбеляза Орелът.
Ариел обаче не беше в настроение за коктейли този следобед. Джонатон сръбна шумно от чашата си.
— Изминаха две години, откакто Съдът на Клавиус определи присъдата си след съдебния бой — каза Ариел.
— Не съвсем — отговори Орелът и остави чашата си на масата. — Алаум срещу Филмус.
— Нямаше шанс наистина да се стигне до бой. Знаех това. Това е моят маландрагем; начинът, по който побеждавам опонентите си. А и двата случая са различни. В онзи ставаше дума за развод. А това е просто един старомоден дуел на честта.
— Брайс Макензи свари брат ти неподготвен.
— Можеш да го спреш, Джонатон.
— Сигурна ли си, че не искаш нищо за пиене? — попита я той, като пак взе коктейла си. Поднесе чашата към устните си, а очите му се впериха в тези на Ариел над ръба. После хвърли бегъл поглед към дъното на апартамента — веднъж, два пъти, три пъти. Очите на Ариел се разшириха.
— Все още ми е малко рано, Джонатон.
В юридическите кръгове често се шегуваха, че Ейдриън Макензи е овързал Орела на Луната като за изложба — присъствието му бе явно, но реалните му правомощия — никакви. Оказваше се, че не се шегуват.
„Искат кръв“, оформи той беззвучно с устни.
— Кой ще представлява Лукас?
— Карлиньос — отговори Ариел.
Джонатон отвори уста от изумление. „Твоят о̀ко не ти е казал, че искат кръв направо от сърцето“, прошепна му тя.
— Избрали са Хадли Макензи за защитник. Трябва да им отговорим с човек от съответен ранг.
Ариел не изпускаше погледа на Орела на Луната; не му даваше да извърне очи. „Можеш да сложиш край на всичко това. Да спасиш двама млади мъже.“
— Джонатон?
— Не мога да ти помогна, Ариел. Не съм над закона.
— Май тези думи започват да ми се превръщат в навик, но майната ти.
Ариел се изправи на крака и взе чантичката си. После повиши глас — така, както бе свикнала в съдебната зала — и той отекна чак до дъното на гостната.
— Майната ти и на теб, Ейдриън. Надявам се брат ми да те разкъса на парчета.
Беше се върнал в Боа Виста за боя. „Аз не бих могла“, помисли си Ариел. Дори в среднощната тъма, когато се чувстваше уязвима, открита и наранена по такъв съкрушаващо интимен начин, дори когато се боеше, че никога няма да успее да се изправи отново на дългите си крака, дори през нощите, в които ножът проблясваше пред погледа ѝ всеки път, когато затвореше очи — дори тогава тя бе отказала на майка си да се прибере обратно в Боа Виста. Ти също виждаш ножа, Карлиньос. Всеки път. Зад мен, пред теб. Бих се вкаменила от страх, ако трябваше да се върна на това място.