Той лежеше по корем на една маса в павилиона на Носа Сеньора да Роча. Пръските вода от водопада на Оксум шуртяха по ръба на купола, който служеше за покрив. Един масажист работеше върху гърба му, забил дълбоко пръсти в границата между мускулите му. От време на време Карлиньос простенваше — тихи пъшкания, които напомняха на секс. Гледката отвращаваше Ариел — да позволиш на друг да те докосва така свободно. Нейното тяло вече бе докоснато от друг — по начин, далеч по-интимен от някой масаж или дори от секса.
Карлиньос обърна главата си на една страна и се ухили на сестра си.
— Привет.
— Обичайното сладкодумие ми изневери, Карлиньос.
На лицето му се изписа тъжно изражение, след това се разкриви в гримаса, когато масажистът натисна още по-силно. „Великолепен си“, помисли си Ариел. „А аз не мога да спра да си мисля за ножове, студени и остри, които оставят дълбоки рани в тази кожа, и усещам как дъхът ми спира от ужас.“
— Съжалявам.
— Няма за какво — отвърна Карлиньос.
— Мога да се опитам да… Не. Няма какво да направя. Думите ми са изчерпани. Не остава друго, освен да приемем дуела, на който ни предизвикват.
— Зная.
Ариел целуна брат си по тила.
— Убий го, Карло. Убий го бавно и болезнено. Убий го пред очите им, за да видят как той пролива до последната си капка онази кръв, която се надяваха да изцедят от нашето семейство. Убий го заради мен.
— Може ли да отида? Може ли?
— Не — изтъкна сърдито Рафа.
Робсън продължи да подтичва след него.
— Искам да подкрепя Карлиньос.
— Не — повтори Рафа.
— Защо не? Ти ще отидеш. Всички останали ще отидат.
Рафа се обърна към Робсън.
— Това не е хандбал. Не е игра. Не отиваш, за да подкрепяш отбора си. Отиваме, защото Карлиньос не се бие сам. Не искам да отивам. Не искам и той да отива. Но трябва, затова ще отида. А ти — не.
Робсън забави крачка и се намръщи.
— Тогава искам да го видя сега.
Рафа въздъхна с раздразнение.
— Хубаво.
Фитнес залата беше най-малко използваното помещение в цялата Боа Виста. Ботовете бяха почистили праха, който се бе трупал с години, и бавно бяха затоплили стените, изсечени в студената скала. Карлиньос бе окачил звънци на панделки от тавана. Седем. Самият той, облечен в чифт боксьорски шорти, упражняваше финтове, удари и стъпки на тепиха.
— Ирмао.
Карлиньос се облегна задъхан на въжетата, остави ножа и опря брадичка на ръцете си.
— Здрасти, Робсън.
— Тио.
— Докосна ли ги? — попита Рафа и кимна към звънците.
— Никога не ги докосвам — отговори Карлиньос.
Последва движение — толкова бързо и неочаквано, че свари Карлиньос неподготвен, и Робсън притисна ножа в меката кожа под дясното му ухо.
— Робсън…
— Хадли ме научи, че ако вземеш ножа на противника си, трябва да го използваш срещу него. Никога не бива да пускаш ножа.
Карлиньос се стрелна, гъвкав и подвижен като струя вода — измъкна се изпод острието на ножа, грабна китката на Робсън и я изви достатъчно силно, за да го заболи. След това се наведе и вдигна падналия нож.
— Благодаря, Робсън. Ще внимавам за това.
Изведнъж от звънците се разнесе тихо, нежно звънтене. Поредният лек трус.
Карлиньос излезе от банята с очи, широко отворени от изненада.
— Там вътре има джакузи. Дори в Боа Виста няма такова.
— Това е най-малкото, което мога да направя за теб, Карло.
Подготовката преди дуела на Карлиньос бе затруднила Лукас необичайно много. В светските кръгове продължаваше да се усеща лошият вкус, който сватбеното фиаско бе оставило след себе си. Ако новините за дуела между двата Дракона изтечаха, дори заплахите от съд не биха възпрели клюкарските мрежи да експлоатират положението. Бой между двама красиви младежи, необременени с много дрехи. Беше още по-хубаво от сватбата на двама красиви младежи. Лукас бе наел апартамента в центъра на Орион чрез няколко фиктивни компании, файловете с моделите за принтера бяха купени на друго име, а масажистите, физиотерапевтите, психолозите, готвачите, диетолозите, специалистите по хладно оръжие и охранителите бяха наети анонимно чрез различни ИИ-агенции. Бяха устроили зала за тренировки и бяха довели Мариано Габриел Демария, който се беше настанил в съседния апартамент. Накрая бяха докарали бойните ножове на Карлиньос, направени от лунна стомана, от Жоао де Деус и ги бяха оставили в доджото.
— Това е спалнята.
— Леглото е огромно и пак остава място — отбеляза Карлиньос и се стовари отгоре по гръб, с ръце зад тила и широка, доволна усмивка на лицето. Лукас сви устни.