— Съжалявам.
— Какво?
— Съжалявам. За всичко това. Не биваше да те моля…
— Не си ме молил. Аз сам предложих.
— Но ако не се бях застъпил за Лукасиньо…
— Ариел дойде да ме види в Боа Виста. Знаеш ли какво ми каза? Че съжалява, задето не е успяла да предотврати дуела. А ти съжаляваш, защото смяташ, че се е стигнало до тук заради теб. Лука, винаги съм знаел, че ще се стигне до тук. Когато принтирах първия си нож и го погледнах, го видях. Не Хадли Макензи, а боя, в който цялото семейство ще зависи от мен.
Даваше му прошка.
— Хадли Макензи е в много добра форма. И е много бърз.
— Аз съм в по-добра форма.
— Карлиньос…
Лукас впери поглед в брат си — проснат на леглото, доволно отпуснат на чаршафите от истински памук. „След двадесет и четири часа може вече да си мъртъв. Как понасяш тази мисъл? Как можеш да губиш и секунда с маловажни, ежедневни неща?!“ Може би мъдростта на бойците беше такава — да виждат важността на маловажното, да усещат допира на физическите неща, като висококачествения, вносен памук, и да разбират, че нещата, които можеш да усетиш със сетивата си, са най-важни.
— Какво?
— Ти си по-бърз.
Уегнър вдигна ножовете и намери баланса им инстинктивно. Вгледа се внимателно в тях. Току-що бе настъпил пълен мрак и фокусът и концентрацията му бяха по-изострени от всякога. Можеше да прекара цели часове в изследване на извивката на остриетата и качеството на изработката им.
— Удава ти се прекалено лесно — каза Карлиньос.
— Страшни неща — отвърна Уегнър и ги остави обратно в сандъчето им. — Ще дойда. Не искам, но ще дойда.
— И аз не искам.
Братята се прегърнаха. Карлиньос бе предложил на Уегнър да остане в една от стаите в апартамента, но той трябваше да отиде при глутницата. Когато Земята изчезнеше от хоризонта, Леговището се превръщаше в студено, мрачно място. Уегнър бе пристигнал от Теофил предишната вечер и бе спал неспокойно в ямата, където спеше глутницата — колкото и да се опитваше да се стопли, все пак бе сам, а и го тормозеха сънища, в които се озоваваше гол насред Океана на Бурите. Аналийс не му повярва, когато ѝ бе казал, че отива в Меридиан по семейна работа, но не бе успяла да докаже съмненията си.
— Има ли нещо, с което мога да помогна? — попита Уегнър.
Силният смях на Карлиньос го стресна.
— Всички останали ми обясняваха колко много съжаляват и колко виновни се чувстват. Никой друг не ме попита дали може да ми помогне с нещо.
— Какво мога да направя за теб?
— Много бих искал да хапна месо — отговори Карлиньос. — Да, определено.
— Месо.
— Нали можеш да ядеш месо?
— Обикновено — не, не и в тази ми форма, но за теб, ирмао…
Сомбра откри най-близката чурасерия. Всичко бе баснословно скъпо — висококачествено свинско от породисти прасета, телешко от японски породи, масажирани с джин и успокоявани с музика. През витрините на сейфовете за месо се виждаха увиснали бутове месо. Карлиньос и Уегнър седнаха в едно от сепаретата и започнаха да разговарят и да топят парчетата печено в различните сосове, които им бяха донесли. През повечето време обаче просто мълчаха — спокойна тишина, типична за близки мъже, които вече са си казали всичко.
— Ела да бягаш с мен — беше ѝ казал той.
Марина и Карлиньос се присъединиха към опашката на Безкрайния маратон. След пет вдишвания вече бяха влезли в ритъма на ритуалното бягане. Този път Марина не се поколеба да се присъедини към напевите на останалите. Имаше само един Безкраен маратон, който не беше спрял — денем и нощем — откакто тя го бе напуснала. Сърцето, кръвта и мускулите ѝ се превърнаха в част от единството, което я заобикаляше.
— Да, ще дойда. Да — беше отговорила тя.
Когато отиде в апартамента на Карлиньос, след като той ѝ се обади, Марина очакваше секс, но се надяваше на друго. На нещо, което да ги изведе от апартамента, пропит от вонята на смърт, която витаеше в него. Карлиньос искаше да си отиде у дома и да бяга. Жоао де Деус беше само на час разстояние от там, с бързия влак. Двамата пътуваха, облечени като за Безкрайния маратон. Привличаха изпълнени с възхищение погледи и усмивки от околните. „Толкова са красиви заедно.“ „Знаеш ли кой е това?“ „Не! Сериозно ли?“ Марина се бе осмелила да си сложи дрехи, далеч по-оскъдни и прилепнали от предишните; шарките на боята, с която бе изрисувано тялото ѝ, изглеждаха по-агресивни. „Самата аз се чувствам по-агресивна“, помисли си тя. Беше извадила зелените пискюли на Огун от вакуумния плик и сега ги носеше гордо.
Ускори крачка и излезе начело на маратона. Карлиньос се засмя, настигна я и двамата продължиха да бягат, рамо до рамо. „Неуморно острие, ножът на Огун прорязва без прегради. Неуморно острие. Ножът на Огун носи смърт.“ После времето и самосъзнанието изчезнаха.