Стовариха се на седалките на влака, който щеше да ги върне у дома, потни и изтощени, и се облегнаха назад, докато препускаха по Първа Екваториална. Марина се сви до Карлиньос. Беше толкова прекрасен. Караше я да се чувства като котка. Онова, което най-много ѝ допадаше в мъжете, беше колко различни са. Бяха непроницаеми като животни. Обичаше ги като същества, напълно различни от нея, и поради това — очарователни и интересни.
— Ще дойдеш ли? — промърмори той.
Тя очакваше и се боеше от въпроса, затова вече бе готова с отговора.
— Да, ще дойда. Но…
— Няма да гледаш.
— Съжалявам, Карлиньос. Не мога да стоя и да гледам как ти причиняват болка.
— Няма да умра.
— Десет минути до Меридиан — известиха спътниците им.
— Карло.
Марина се обръщаше към него с това интимно, галено име за пръв път. Името, което използваха членовете на семейството и аморите му.
— Ще се върна на Земята.
— Разбирам — отговори той, но Марина усети напрежението, което се появи в тялото му.
— Имам достатъчно пари за себе си и майка ми. Семейството ти бе толкова великодушно към мен. Но не мога да остана. Страхувам се всеки ден, всяка минута. Непрекъснато се страхувам. Човек не може да живее така. Трябва да си тръгна, Карлиньос.
Останалите пътници вече ставаха и събираха багажа и децата си, за да се приготвят за слизане. Когато слязоха на платформата Марина и Карлиньос се целунаха. Тя се бе изправила на пръсти. Минувачите се усмихнаха на гледката.
— Ще дойда — каза Марина.
Двамата се прибраха в апартаментите си, а на сутринта Карлиньос се отправи на бой.
Ботовете привършиха с чистенето на съдебната зала броени мигове преди да пристигнат бойците. Бяха я използвали за последен път преди десетилетие. Почистиха дори въздуха. Не се забелязваше и намек за засъхнала кръв. Въпреки че я бяха затоплили до температура като човешка кожа, от залата лъхаше хлад. Беше малка и много красива, с паркет и облицовани с дърво стени. В центъра ѝ бе разположен рингът — пет квадратни метра леко пружиниращ под, подходящ за танци или бой. Скамейките за зрителите и съдиите представляваха тесни галерии, построени около ринга. Противниковите страни и съдиите седяха толкова близо до него, че кръвта да ги опръска. Това беше поуката, на която съдът чрез бой искаше да научи присъстващите: че насилието засяга всички до някаква степен.
На скамейката на Макензи седяха Дънкан и Брайс Макензи. Вторият едва се събираше в тясната галерия. До тях бе Джейд Сун-Макензи, дошла вместо Робърт — майката на защитника. На скамейката на Корта седяха Рафа, Лукас, Уегнър и Ариел Корта. До Ариел беше телохранителката ѝ, Марина Калзаге. Ариел бе осуетила опита на адвокатите на Макензи да наредят призовка в последния момент, с което да задължат Лукасиньо, Робсън и Луна да присъстват. Председателстваха съдиите Реми, Ел-Ашмави и Мишра. Никой от тях не бе работил с Ариел преди.
Съдия Реми откри заседанието на съда, а съдия Ел-Ашмави прочете обвинението. Съдия Мишра попита ответниците дали ще поднесат извиненията и компенсациите си на ищците. „Не“, отговори Лукас от името на всички.
Формалностите успокояваха. Формалностите движеха нещата напред и изолираха наблюдателните от онова, което щеше да се случи на ринга пред очите им.
Влязоха секундантите. От страната на Макензи — Дени Макензи и Констант Дуфус, заместник-началник на охраната. За Корта — Хейтор Перейра и Мариано Габриел Демария. Всяка страна представи бойните ножове пред съдиите. Те ги изследваха поотделно и обстойно, въпреки че никой от тях не разбираше от хладни оръжия, и одобриха по един от всяко сандъче. Мариано Габриел Демария целуна дръжката на лунния нож, преди да го върне обратно на мястото му.
Бойците дойдоха от стаичките под съдийската скамейка, където чакаха. И двамата погледнаха нагоре и настрани, докато излизаха на ринга, за да преценят по-добре пространството и ограниченията му. Беше по-тясно, отколкото бяха очаквали. Битката щеше да бъде бърза и ожесточена. Карлиньос носеше кремави шорти, Хадли — сиви. Цветовете контрастираха с кожата им. Бяха дигитално голи — спътниците им бяха изключени. Бижутата бяха опасни и даваха преимущество на опонента, но Карлиньос все пак бе увил една тънка гривна от зелена връв около глезена си — амулет за закрила от Сао Хорхе. Секундантите му го заобиколиха.
Марина скри лицето си в шепи. Не можеше да погледне към Карлиньос. Трябваше да погледне към Карлиньос. Той приличаше на момче — на голямо, широко усмихнато момче, което е бродило безгрижно от стая в стая, без да забележи, че всяка врата се заключва зад него и всяка от стаите става все по-малка, докато накрая не се бе озовал тук — на бойната арена. Догади ѝ се; прилоша ѝ толкова силно, че усещаше болката във всяка кост и всяка жила. Карлиньос коленичи, Хейтор и Мариано се наведоха до него и тримата си зашушукаха приглушено. В другия край на ринга, Хадли Макензи подскачаше енергично и въртеше глава насам-натам — стихия, която копнее за действие. „Ще нареже Карлиньос на парчета“, помисли си Марина. Никога преди не бе изпитвала такъв страх — нито когато ѝ казаха диагнозата на майка ѝ, нито в началото на пътуването си в космоса.