— За нас би било чест, господин Корта.
— Не вие. Само ти. Скоро. Как се казваш?
— Хорхе. Хорхе Нардес.
Спътниците им размениха информацията им за контакт. А в следващия миг сервитьорката — новополунчената с нортеанския акцент и подноса с напитки — замахна рязко към Рафаел Корта.
Грубата повърхност на новозарасналата рана на ухото на Лукасиньо ѝ харесваше. Подръпна съсирека от кръв, откъсна малко от него и остави няколко капки свежа кръв да се стекат надолу. Гледката я караше да овлажнява под балната си рокля на Хелена Барбър. Отново бяха свързани към мрежата на Боа Виста и Джинджи показа на Лукасиньо подаръка ѝ — остър шип от хром, извит като зъб на хищник, който минаваше през извивката в горната част на дясното му ухо. Изглеждаше добре. Секси. Но тя не му позволяваше дори да я прегърне през кръста.
Още преди да стигнат до прозореца и двамата усетиха, че нещо не е наред. Музиката бе секнала, разговорите — също, плискането на плувците в басейна под водопада бе замряло. Чуваха се викове и резки заповеди на португалски и глобо. Зеницата на каменното око на Шанго се взираше отвисоко в градините на Боа Виста. Лукасиньо видя как охраната на семейството му заобикаля групите гости, за да ги защити. Музикантите и сервитьорите бяха застанали с ръце на главата. Охранителните дронове сканираха издълбаните каменни стени; лазерите им се спряха за миг на Лукасиньо и Абена.
— Какво става? — попита той.
Джинджи отговори в същия момент, в който лицето на Абена придоби изражение на дълбок шок:
— Бе направен опит за покушение срещу Рафаел Корта.
Острието на ножа бе притиснато плътно към гърлото на Марина Калзаге. Ако мръднеше, ако кажеше и една дума, ако само си поемеше дъх по-дълбоко, щеше да се вреже в плътта ѝ. Ножът бе остър до степен, която сигурно щеше да анестезира болката ѝ. Дори не би усетила как прорязва трахеята ѝ. Но ако искаше да оцелее, трябваше да се размърда. Трябваше да каже нещо.
Пръстите ѝ потупаха по столчето на празната чаша за коктейли, която бе оставила на подноса си с поставката нагоре.
— Мухата — прошепна тя.
Обикновените мухи не летяха по този начин. Марина Калзаге ги познаваше — за известно време работеше като мухоловец. На луната, някои насекоми — опрашващите видове или пък декоративните пеперуди като онези, които Асамоанците донесоха в Боа Виста — бяха позволени със закон. Мухите, осите и другите видове безполезни буболечки заплашваха крехкото равновесие в екосистемите на лунните градове, затова се изтребваха. Марина Калзаге бе убила около милион мухи, затова знаеше, че не летят по този начин — в права линия, сякаш нападат. Насекомото се беше устремило право към голата кожа под ъгъла на челюстта на Рафаел Корта. Тя бе замахнала с чашата, беше уловила мухата на милиметри от целта ѝ и беше притиснала съда към подноса. Затвор от чаша за мартини. В същия момент един нож се бе стрелнал от скритата си магнитна ножница и се беше притиснал към гърлото ѝ. Дръжката му стискаше един от телохранителите на семейство Корта. Облечен беше в идеално скроен костюм с безупречно сгъната кърпичка в джоба на сакото. Но пак изглеждаше като главорез. Пак лъхаше на смърт.
Хейтор Перейра се наведе сковано, за да разгледа съдържанието на чашата отблизо. Като за първо поколение, той бе доста висок и широкоплещест. Един едър бивш морски пехотинец, който се взира съсредоточено в коктейлна чаша — щеше да е същинска карикатура, ако не бяха ножовете.
— Насекомо-убиец — обяви Хейтор. — АКА.
В следващия миг, Лусика Асамоа вече бе обградена от кръг остриета. Върховете им бяха на сантиметри от кожата ѝ. Луна нададе писък и се разплака, вкопчена в майка си. Рафаел се хвърли към телохранителите. Няколко костюмирани мъже го повалиха и го притиснаха към стената.
— За ваша собствена сигурност, сеньор — каза Хейтор. — Тя може да укрива биологични агенти.
— Това е дрон — прошепна Марина. — С чип.
Хейтор погледна мухата още по-отблизо. Продължаваше да жужи и се блъска в стъклото на чашата, но когато спря неподвижно за част от секундата, по крилата и телцето ѝ проблесна нещо като златист филигран.
— Пуснете я — гласът на Адриана Корта бе тих, но заповеднически и накара всички телохранители да трепнат. Хейтор кимна. Ножовете се прибраха обратно в ножниците. Лусика вдигна на ръце ридаещата Луна.
— И нея — заповяда Адриана.
Марина си пое дълбоко дъх, когато острието на ножа изчезна от гърлото ѝ, и осъзна, че не е вдишвала, откакто телохранителите я грабнаха за ръцете. Започна да трепери неудържимо.