Облечените в бойни брони фигури напредваха по проспект Кондакова, без да обръщат внимание на потока от бегълци, който ги заобикаляше. Офисите на Корта Хелио избухнаха зад гърба им един след друг и обсипаха града с парчета пластмаса, евтино дърво и меки мебели.
— Сао Хорхе, принтирай ми бронята.
— Ще е готова и ще те чака на принтера на Западна 15-та улица след три минути.
— Хейтор, дай ми ножовете.
Хейтор отвори изящно изработеното сандъче. Светлината от панелите над тях се отрази в остриетата от лунна стомана. Няколко от телохранителите на Корта Хелио дотичаха до тях задъхано — бяха неподготвени, объркани и прекалено малко.
— Ти и ти — тръгвайте с Рафа и Лукас. Хейтор, вземи петима и ме последвай.
Карлиньос не можеше да си позволи петима охранителя, но беше видял телата, пръснати сред отломките от офисите и сградите на компанията. Макензи разрушаваха сърцето и душата на Корта Хелио.
— Пусни сигнал по общия канал — нека всички служители на Корта Хелио, които могат да тръгнат с теб. Заведи ги в убежището в източния район на Сао Себастиао. Макензи не могат да припарят там.
— Мислиш ли?
— Убежищата са неприкосновени. Дори Макензи не биха си позволили да унищожат някое от тях. Тръгвайте.
Хейтор даде знак на телохранителите да го последват и екипът пое нагоре по проспект Кондакова с ръце на дръжките на ножовете. Мисията им беше както смела, така и безнадеждна. Жоао де Деус бе прекалено голям град, разпръснат в много времеви зони и без ясно обособени жилищни квартали, а Макензи сееха унищожение навсякъде. Жоао де Деус беше загубен.
— Рафа!
Лукас и двамата му бодигарда се бяха качили на горния етаж по стълбите, напредвайки срещу течението на тълпата. Хитрият син можеше да се възползва от него.
— Махай се оттук!
— Карло!
Лукас вече беше стигнал до втория етаж. Улиците и проспектът бързо се опразваха, пред всяко убежище бе пълно с изоставени таксита. Безпризорни ботове се щураха напред-назад из града.
— Мога да ги изгоря. Макензи. Робърт, Джейд, Дънкан, Брайс — всичките. Мога да изгоря всички тях.
— Ние не сме като тях, Лука.
Лукас кимна, обърна се нагоре и продължи да се катери ловко по стълбите. Рафа му хвърли един последен поглед и сви в една пресечка. Карлиньос закопчаваше катарамите на бойната си броня. След това плъзна ножовете в магнитните ножници.
— Целта ни е да печелим време — обясни той на екипа си.
Осем телохранителя. Остриетата на Макензи напредваха в редици от по двадесетима по проспект Кондакова.
— Ще се оттеглим, но с бой. И ще ги забавим колкото можем повече. След мен.
Карлиньос се затича напред, а бодигардовете поеха след него във V-образна формация. Карлиньос нададе необуздан рев. Ехото от гласа му отекна в празните стени на квадрант Сао Себастиао.
Рафа тичаше. Сакото и вратовръзката му се вееха, обувките му бяха станали на нищо. Около него проблясваха пулсиращите жълти лампи, които сигнализираха за авария. Подът на орбиталния тунел бе осеян с празни бутилки от вода, малки тъпани и пискюли в цветовете на оришите. Безкрайният маратон бе свършил.
Преди да излязат от апартамента, Ариел натъпка чантата си и чантата на Марина с банкноти.
— Лукас каза, че нямаме достъп до банковите сметки — обясни тя. — Тези ще ги приемат навсякъде.
— С влака ли ще пътуваме?
— Запазих билетите още преди десет минути.
Корта Хелио умираше. Жоао де Деус бе в смъртна опасност. Карлиньос бе останал да се бие, а Рафа се опитваше да стигне до Боа Виста. Никой не знаеше къде е Лукас. Уегнър беше в Меридиан, Лукасиньо — в Тве. Ариел и Марина щяха да се присъединят към него и да помолят за убежище. Марина още не можеше да повярва колко бързо се бе разпаднало всичко.
Двадесет нива и един километър ги деляха от гара Меридиан. Смъртта имаше десетки лица и всички те ги чакаха отвън. Такситата бяха бързи, но можеха да бъдат хакнати. Асансьорите и ескалаторите сигурно бяха заобиколени от наемниците на Макензи. Можеха да ги причакват на всяка улица. Всеки момент можеха да бъдат притиснати в ъгъла от ботовете-убийци или въоръжените с невротоксини насекоми, които вероятно се катереха по стените.
— Вземи си краката — каза Марина. — Ще вървим.
Ариел замръзна на половината път към вратата.
— Хайде! — подкани я Марина.
— Не мога — отговори тя. — Краката ми не работят.
Марина се бе сетила за всеки възможен хак и нападение — освен за най-личното и съкрушаващото от тях.
— Свали ги.
Следващият хак в програмата им като нищо можеше да им заповяда да отведат Ариел право в ръцете на остриетата.